Корабът бе спрял да завива и сега се движеше с пълна пара. Коул постепенно осъзнаваше действителността: той наистина се връщаше на Юкон. Едно неясно предчувствие бе последното, което премина през ума му, преди да затвори очи и заспи.
Глава 21
Доминик с мъка вадеше от кладенеца пълната кофа с вода. Когато кофата достигна до ръба на каменния зид, тя спря за миг, за да си поеме дъх. Студеният вятър бе прогонил комарите и поне тяхното бръмчене не се чуваше около нея тази сутрин. Радостта от това обаче се изпари, когато видя тънкия слой лед, с който бе покрита водата в кофата. В поречието на Юкон даже и през лятото температурата нощем често спадаше до точката на замръзване. Доминик хвърли поглед към тъмнеещата смърчова гора нагоре, по склона зад бараката на Джек. Утринните слънчеви лъчи се пречупваха в сребристи отблясъци върху клоните на дърветата. През последните няколко седмици местният пейзаж предлагаше богата палитра от цветове. Хълмовете бяха покрити с най-различни полски цветя, които оцветяваха склоновете им с бляскави оттенъци на оранжево и червено. Но сега даже и зеленината вече бе започнала да преминава в нюанси на кафяво, защото лятото вече си отиваше.
Доминик прехвърли отново вниманието си към всекидневните задължения. Днес нямаше желание да прави каквото и да било. Ръцете й бяха разранени, гърбът я болеше — едва ли имаше и един инч от тялото й, който да не усещаше като болен. Ади беше права — златотърсаческият занаят бе труден и тя знаеше, че не би могла да продължава да работи със същото темпо. Остави кофата на земята и се изправи. Остра болка в долната част на корема я накара отново да се наведе. През последните няколко дни тази болка се появяваше все по-често.
Доминик се хвана за края на каменния зид и изчака болката да премине. Наведе глава и едва преодоля желанието да избухне отново в плач. В последно време плачеше често. Всеки път, когато си мислеше за нещата, който й се бяха случили, сълзите напираха в очите й. В началото не искаше да го признае пред себе си, но колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че бе бременна. Бяха минали два месеца от раздялата й с Коул и сега тя носеше в себе си неговото дете. Пое няколко пъти дълбоко въздух и си помисли отново за невероятното положение, в което се намираше.
Обхващаше я чувство на ужас. Парцелът на Джек не даваше много злато. Онези няколко къса, които бе открила през последните няколко седмици, не бяха достатъчни, за да плати с тях заминаването си от Даусън Сити. Беше вече втората половина на август и зимата скоро щеше да настъпи. Тогава пътуването вече нямаше да бъде възможно. Колкото повече си мислеше за всичко това, толкова повече я обхващаше паника. Би било ужасно да прекара зимата тук, на парцела на Джек, но да слезе в Даусън Сити бе невъзможно. Никое порядъчно семейство не би я наело на работа, когато положението й започнеше да става явно. Мръсните бараки на Парадайс Стрийт се появиха пред очите й. Тя тръсна глава — не, никога нямаше да приеме това като една от възможностите.
Мисълта, че ще трябва да роди тук съвсем сама, й се струваше невероятна. Въпреки че бе трудно да си го представи, тя просто нямаше друг избор. Бе стигнала до извода, че ако успееше да се снабди с достатъчно провизии до пролетта, тя щеше да се справи с положението. Ако пресмятанията й бяха точни, бебето трябваше да се роди в края на март. Тя се опитваше да се успокоява с мисълта, че много други жени преди нея са раждали сами. Доминик потръпна — от страх, не от студ. Спомни си за една жена в Ню Орлийнз, когато бе на тринадесет години. Една от проститутките бе забременяла: нещо обикновено в публичните домове — та нали и Доминик се бе появила на бял свят по този начин. Но тогава, на гости при майка си, Доминик чуваше с часове мъчителните викове на родилката. Най-накрая бебето се бе родило и малко след това двамата — майката и детето — умряха. Тогава майката на Доминик й бе казала, че е станало така, защото на раждането не присъстваше лекар. Доминик изпитваше ужасен страх при този спомен.
С ядосан жест тя изтри сълзата, която се стичаше по бузата й. Трябваше да прогони от съзнанието си тези зловещи спомени, но продължаваше да мисли за това, в каква бъркотия бе превърнала своя живот. Бе планирала толкова много неща, а събитията се бяха развили по съвсем друг начин и тя обвиняваше Коул също толкова, колкото и самата себе си. От време на време изпитваше безнадеждна любов към него, но още по-често го мразеше страстно. Чудеше се дали възможността да забременее бе минавала през ума му и дали това не бе причината той да избяга толкова бързо.