Доминик въздъхна дълбоко и отново се изправи. Всеки път, когато си помислеше за Коул — а това ставаше почти непрекъснато, гневът й даваше сили. Въпреки трудностите тя бе решена да отгледа детето си — и да го възпита по съвсем различен начин от онзи, по който бе възпитавана тя самата. Щеше да намери начин да осигури дом — истински дом — на това дете. Щеше да бъде добра майка, независимо от униженията, които щяха да изпитат поради факта, че детето щеше да е незаконородено. Нейното дете никога нямаше да се чувства самотно или отхвърлена. Освен това детето й щеше от самото начало да знае кой е неговият баща. Доминик си спомни как бе питала майка си за това като малка. Бриджит се бе изсмяла и й бе казала, че може да си избере когото си иска за свой баща. Доминик повече никога не спомена нищо по този въпрос и се опитваше да не мисли за баща си. Но нейното дете щеше да знае със сигурност кой бе неговият баща и доколкото това беше във възможностите й, Коул също щеше да узнае за съществуването на детето си. Доминик се зарече в себе си, че някой ден ще го намери и ще го запознае с детето, за чието създаване той бе дал своя принос. „Ти още не си приключил с мен, Коул Хоукинс!“ — зарече се тя мълчаливо.
Сълзите й бяха пресъхнали и гняв изпълваше мислите й. Сграбчи кофата и част от водата се разплиска наоколо, докато я вдигаше, за да я отнесе в бараката. Доминик направи крачка нагоре по склона, но в същия момент остра болка прониза тялото й. Изстена и изпусна кофата. Болката се усилваше. Тя извика и се преви на две, притискайки с ръце корема си. Опита се да вдиша няколко пъти дълбоко въздух и почувства как болката постепенно намалява. Доминик отново успя да се изправи, но краката й трепереха толкова силно, че едва не падна на земята. Бе сигурна, че тази болка не беше нормална. Но тъй като не знаеше нищо за ранните стадии на бременността, Доминик реши да не се поддава на паника.
Разлятата вода се стичаше на вадички покрай нея и почвата бързо я попиваше. От около седмица не бе капвала и капка дъжд. Даже и почвата по бреговете на потока бе изсъхнала. Доминик остана загледана за момент в изчезващата вода, опитвайки се да разбере какво ставаше с нея. Може би имаше нужда от почивка. Погледна ведрото, паднало на една страна. Може би не трябваше да носи вече тежки неща. Но това би означавало, че вече нямаше да може да работи в шлюзовете. Не, трябваше да продължава да работи в мината — независимо от това как се чувстваше. Коленете й продължаваха да треперят и тя осъзна, че болката не бе изчезнала съвсем. Имаше усещането, че нещо странно става в утробата й.
Обхвана я страх — страх за нея и за нероденото й дете. Погледна нагоре към бараката. Изглеждаше толкова далече нагоре по склона. В този момент й се струваше недостижима цел да стигне дотам и да легне в леглото. Доминик започна да се изкачва лека-полека по склона, но страхът й се усилваше. Смяташе, че разполага с повече от седем месеца, за да се подготви за родилните мъки. Мисълта, че можеше да пометне сега, съвсем сама на това място, я сварваше съвсем неподготвена.
Когато стигна до бараката, Доминик вече бе сигурна, че изгубва детето си. Тя се хвана за дръжката на вратата, тъй като нов пристъп на остра болка премина през нея и тя прехапа долната си устна, за да не извика. Докато болката я разкъсваше, тя почувства нещо горещо и влажно да се стича между краката й. Вик на ужас се откъсна от устните й. Тя се запита дали това бе всичко, дали крехкият живот на детето й бе изхвърлен в тази струя гореща влага.
Препъвайки се, без да вижда какво има пред себе си, Доминик се довлече до тясното походно легло и се просна на матрака, чувствайки слабост и виене на свят. Тъй като смяташе, че най-страшното бе минало, реши да събуе мокрите си дънки и да си легне за малко. Разкопча панталоните си, забелязвайки тъмночервено то кърваво петно, спускащо се чак до коленете. Чувство на мъка сви сърцето й и тя виновно си помисли дали при създалите се обстоятелства тава не бе най-доброто разрешение.
Докато Доминик обличаше роклята си, нова остра болка премина през нея. Този път болката сякаш щеше да я разкъса на части. Тя се сви на кълбо в леглото, докато болката поутихна. Този път знаеше със сигурност, че окончателно бе изгубила детето си. Роклята й, леглото, всичко наоколо бе залято с кръв и тя бе почувствала нещо хлъзгаво и топло да излиза от нея малко преди болката да започне да утихва.
Лежа неподвижно известно време, чувствайки се твърде разбита и слаба, за да прави каквото и да било. Всичко се бе случило тъй бързо, че й се струваше нереално. Остана свита на кълбо, докато се увери, че този път наистина бе свършило. Все още кървеше, но болката вече почти бе изчезнала. Доминик не знаеше колко дълго бе лежала така — замъгленото й съзнание бе изгубило чувството за време. От загубата на кръв й се виеше свят и тя не бе в състояние да помръдне.