По-късно през деня Доминик се събуди от тежкия и неспокоен сън, в който бе изпаднала. Разтри очи и се опита да се съвземе. Всичко около нея се въртеше и тя не можеше да си спомни къде се намира. Тялото й бе потно, леглото под нея бе влажно и лепкаво. Малко по малко споменът за случилото се изникваше в умореното й съзнание.
„Господи!“ — прошепна тя, притискайки ръце към стомаха си. Дълбока тъга засенчи погледа й. Въпреки че съзнанието за бременността й я бе изпълвало с чувство на срам и несигурност, тя нито за миг не бе искала да се освободи от това дете. След всичко, което се бе случило, то бе единственото нещо, което я свързваше с Коул. Сега от любовта им й оставаха само спомени.
Доминик се насили да седне в леглото. Отново се почувства зле от вида на кръвта наоколо. Внимателно спусна крака към пода и почака няколко минути, после колебливо се изправи. Имаше намерение да смени всички чаршафи и да почисти. Стаята се въртеше около нея и тя с ужас почувства, че кръвта отново бе започнала да тече между краката й. С усилие се придвижи леко, знаейки, че трябваше да спре кръвта по някакъв начин, преди да легне отново.
Бавно и мъчително Доминик успя да свали окървавените покривки на леглото и да ги смени с чисти чаршафи и одеяла. Сви повредените покривки, заедно с онова, което бе останало от бебето й, в стегнат вързоп и реши да го погребе по-късно, когато се почувства по-добре. След като почисти и себе си, доколкото можа, тя не искаше да прави нищо повече, освен да легне отново. Погледна навън, преди да заключи вратата, и видя с учудване, че вече бе започнало да се стъмнява. Вечерният въздух носеше ледено студен полъх, но тя усещаше трескава топлина в себе си и реши да не пали огън. Всичко, което искаше, бе да легне отново. „Утре — си каза тя — ще се почувствам по-добре.“
Доминик се вмъкна под завивките. Те бяха по-хладни от кожата й. Цялата й енергия сякаш я бе напуснала и тя бе твърде уморена, за да мисли. Утре животът започваше отново… утре тя щеше да реши какво да прави отсега нататък.
Хенри похлопа по-силно на вратата. Той знаеше, че Доминик беше вътре, защото вратата бе заключена. Обхвана го лошо предчувствие. Извика на няколко пъти името й, после реши, че трябва да разбие вратата. Вътрешно обвиняваше себе си, че я бе изоставил съвсем сама тук. Трябваше да настоява да слезе обратно в града още след първата седмица. Но решимостта на Доминик да работи в мината бе толкова непоколебима, че Хенри бе разбрал, че тя можеше да бъде много упорита, когато поиска. Сега се боеше, че упоритостта й я бе вкарала в беда.
Хенри отстъпи няколко крачки и се обърна с рамо към вратата. Засили се и удари вратата с цялата си тежест. Колибите на златотърсачите не се отличаваха с твърде здрава конструкция и тази на Джек не правеше изключение. Ключалката на вратата поддаде още при първия удар. Вратата се удари в отсрещната стена, после отново се захлопна. Хенри отвори вратата, като я държеше да не падне, и влезе в стаята.
Още с влизането си почувства, че нещо не беше наред. Вътре бе горещо и задушно, тъй като вратата и прозорецът бяха останали затворени през целия ден. Хенри изтри капките пот от челото си, но щом видя малкото тяло на Доминик, свито под одеялото, той изстина от страх.
— Доминик, добре ли си? — извика я той нежно. Тя не отговори и той отново я извика, но пак не получи отговор. Пристъпи към леглото със страх. Наведе се към нея, опасявайки се от най-лошото. Неподвижно свита в леглото, в неясното осветление на бараката, тя изглеждаше като безпомощен ангел. Тогава забеляза, че устните й се разтваряха леко от слабото й дишане. „Господи!“ — си каза Хенри, осъзнавайки, че тя бе жива, но опасно болна. Огледа се за газената лампа и когато я откри, запали фитила и я поднесе към лицето й, за да я разгледа по-добре. Ярки червени ивици бяха нашарили бузите й, което говореше за висока температура. Хенри се опита да си спомни дали бе чувал в последно време някой в околността да страда от болест, която да причинява такава температура. Не можеше да си представи каква болест бе повалила Доминик толкова бързо. Само преди три дена я бе посетил и тя не му изглеждаше болна.
Хенри все пак имаше опит в подобни ситуации. Той бе вървял по пътя на златотърсачите от Калифорния до Колорадо — и чак до Юкон — от тридесет години насам. През тези години бе видял предостатъчно болести и смърт за цял един човешки живот. Реши, че независимо от какво бе причинена треската, повалила Доминик, тя можеше да бъде лекувана като всяка друга треска, с която се бе сблъсквал. Сложи лампата на масата и нави ръкавите на ризата си. Чувството на вина към Доминик бе второстепенно по отношение на другите чувства, които изпитваше към нея. Знаеше, че бе само един глупав старец, но все пак хранеше надеждата, че може би един ден тя щеше да види в него мъжа, способен да се грижи за нея и да й осигури добър живот. Може би — помисли си той, докато бързаше към кладенеца, за да донесе вода — тази болест щеше да я накара да разбере, че не трябваше да остава сама на това място. Може би… може би, когато неговите грижи й помогнеха да се възстанови, тя щеше да осъзнае, че имаше нужда от него.