Хенри намери кофата паднала до кладенеца. Без да губи време, той я напълни и хукна обратно нагоре към колибата. Всичките му действия бяха бързи — видът на Доминик показваше, че няма време за губене. Взе чиста кърпа, намокри я и започна да бърше с нея зачервеното лице на Доминик. Тя помръдна и издаде слаб стон. Това го ободри. Той вярваше, че състоянието й не се бе влошило дотолкова, че да не може вече да я накара да се съвземе.
Продължи да охлажда лицето и врата й с влажната кърпа. Следващото нещо, което искаше да направи, бе да я накара да пие, защото знаеше, че тя бе обезводнена. Това обаче не бе лесна задача. Хенри я повдигна седнала в леглото и започна да капе капки вода в устата й, но тя се задави и започна да кашля. Хенри не се отказа и скоро клепките й започнаха да потрепват.
— Хайде, миси, можеш да го направиш. Събуди се сега! — каза той. Остави я да легне на възглавницата и започна отново да бърше лицето й. Тя започна да мята главата си наляво и надясно. Надеждите на Хенри отново се усилиха. Ако можеше да я накара да се свести, той бе сигурен, че щеше да успее да я излекува, каквато и да бе болестта й.
Доминик усещаше присъствието на някого до себе си, но не искаше да отвори очи — освен ако имаше защо… В замъгления й мозък започна да се оформя образът на снажен капитан и този образ стана толкова ярък, че тя бе сигурна, че той стои точно пред нея. Тя го виждаше на носа на неговия кораб — той й се усмихваше и протягаше ръце към нея. В сивите му очи блестеше любов и желание, и Доминик знаеше, че те щяха да бъдат завинаги заедно. Тя го чу да вика името й, след това сама му отговори:
— Коул, о, Коул, знаех, че ще се върнеш!
Хенри се изправи и погледна към Доминик. Гласът й бе дрезгав и думите — едва различими, но той все пак бе успял да разбере повечето от тях. Смисълът им обаче не му беше ясен.
— Доминик! — повтори той.
— Коул — прошепна отново тя, облиза напуканите си устни и се опита да отвори очи.
— Това съм аз, Хенри — той се наведе над нея и повтори името си. Но тя повтори същото име няколко пъти… Коул? Кой беше Коул? Клепките й трепнаха няколко пъти и най-сетне наполовина се вдигнаха. Тя изглеждаше объркана, сякаш не знаеше къде се намира. Очите й отново започнаха да се затварят и за миг Хенри помисли, че отново ще изпадне в безсъзнание.
— Хайде, миси! Събуди се сега! — молеше я той. Въпреки че стаята сякаш се въртеше около нея.
Доминик се принуди да не затваря очи. Не помнеше къде се намира, но вече знаеше, че мъжът до нея не беше Коул. Клепките й отново започнаха да се затварят — искаше пак да го види. Почувства, че някой я разтърсва и вика по име. Не искаше да се събужда, но мъжът не се предаваше. Най-накрая Доминик позволи на очите си да се отворят. Тя видя нечие лице над своето.
— К-Коул? — прошепна тя.
— Хенри — аз съм Хенри.
— Х-Хен… — гласът й се прекърши. Паметта й се бе върнала, но с нея идваше и ужасното чувство на празнота и на нещо безвъзвратно изгубено. Тя се опита да помръдне, но нямаше сили.
— Не се напрягай, миси. Имаш лоша треска, може би грип или нещо подобно. Аз ще се грижа за теб сега. — Хенри попи потта по лицето й с влажната кърпа. Движенията му бяха изпълнени с любов и загриженост.
Доминик усещаше някаква слабост в дробовете си, която й пречеше да говори, но за жалост не можеше да престане да мисли за детето, което бе изгубили. Запита се дали Хенри бе разбрал — но думите му показваха, че той мислеше, че тя просто има някаква треска. Нямаше намерение да разсейва това негово убеждение.
Хенри затопли супата от сърнешко месо, която беше на печката. Смяташе да даде малко от нея на Доминик и да се нахрани сам с останалата част. Тя изглеждаше малко по-добре, за негово облекчение. Температурата й явно бе спаднала, но му се струваше някак отпусната и равнодушна.