— Хенри — промълви Доминик.
Хенри се изненада от това колко дрезгав и слаб бе гласът й. Остави настрана лъжицата, с която разбъркваше супата, и се обърна. Лицето й все още бе зачервено, но видът й бе по-добър. Бързо отиде при нея и седна на стола до леглото й.
— Какво има, миси?
Преглъщайки с труд, тя промълви едва:
— Б-благодаря ти, че дойде.
Хенри наведе глава. Почувства червенина да облива лицето му. Бе на петдесет и три години, но това малко галско момиче все още можеше да го накара да се изчерви.
— Радвам се, че се случи да бъда наблизо — каза той. Истината бе, че той едва се сдържаше да не идва всеки ден при нея. Вероятно тя бе забелязала, че през последните две седмици той идваше все по-често.
— Благодарна съм ти за това, което направи за мен — каза Доминик с толкова дрезгав глас, че Хенри трябваше да се наведе към нея, за да я разбере.
Той сви рамене и се вгледа в лицето й, но след това бързо отмести очи, за да не изглежда глупав.
— Имам малко супа за теб — каза той.
— Искам да те помоля за една услуга.
— Ще направя всичко, което мога! — отвърна той с готовност. Ако го помолеше да се хвърли в пропастта заради нея, той бе готов да го стори.
Доминик прочисти гърлото си и си помисли как точно да помоли Хенри да отиде да повика Ади, без да наранява чувствата му или да предизвика подозрения. Макар да бе сигурна, че той я бе спасил от смъртта, той не можеше да удовлетвори всичките й нужди.
— Какво има, миси? — попита Хенри.
— Просто… има неща, които ние, жените… Хенри се дръпна назад. Той скочи бързо на крака, почти събаряйки стола, на който бе седнал. — Мисля, че разбирам какво се опитваш да ми кажеш.
Доминик потръпна, питайки се доколко той бе в състояние да разбере. Обхвана я паника, но следващите му думи разсеяха страховете й.
— Знам, че има някои лични неща, от които жените имат нужда — каза Хенри многозначително. Колкото и да му се искаше да бди над леглото й, докато оздравее, той знаеше, че тя щеше да се чувства по-удобно с друга жена. Той никога не бе имал съпруга и не му се искаше даже и да мисли за това от какви женски неща тя би могла да има нужда. — Сигурен съм, че Ади Дулин веднага ще поиска да дойде, щом разбере, че си болна.
— Да — съгласи се Доминик. — Ади ще поиска да дойде. — Знаеше, че ако съществува човек, на който бе в състояние да вярва безрезервно, това бе Ади. Точно сега повече от всеки друг път се нуждаеше от близка приятелка до себе си. Физическата болка от помятането бе затихнала и скоро щеше съвсем да изчезне. Но мъката, която изпитваше, никога нямаше да си отиде — в това бе сигурна. Искаше да плаче, докато не й останат повече сълзи, да говори за детето, което бе изгубила… и най-много от всичко желаеше да говори за Коул и за чувствата, които се бе опитвала да скрие през последните два месеца. Доминик знаеше, че докато не изкаже всички тези неща пред някого, нямаше да бъде в състояние да оздравее — нито физически, нито душевно.
Глава 22
— Не смятам, че трябва да излизаш точно сега — каза Ади с неодобрителен тон. Тя стоеше пред Доминик със скръстени ръце и я гледаше загрижено.
— Не искам никой друг да прави това вместо мен — отвърна Доминик решително. — Всичко ли е готово?
Ади кимна и се намръщи още повече.
— Навън вали — каза тя. Доминик се усмихна:
— Вали вече от седмица насам и ако съдя по онова, което чувам от всеки, прекарал малко повече време в Клондайк, тук дъждът може да продължи седмици наред. След това пък ще завали сняг — и така до безкрайност.
Ади отпусна ръце, примирявайки се с неизбежното. Знаеше, че всичките й протести бяха напразни. Доминик бе решила сама да погребе детето си. Ади разбираше чувствата й, но се безпокоеше, че Доминик не бе укрепнала достатъчно, за да излиза навън в това влажно и студено време. Та тя за малко не бе умряла от инфекцията след помятането. Твърде рано бе за нея да джапа в калта навън. Но знаейки, че бе безсмислено да продължава да спори, Ади послушно изпрати Доминик до вратата.
Когато Доминик излезе, изгледът, който се откри пред очите й, я изненада. Само за една седмица цялата зеленина бе изчезнала. Далечната тундра бе кафява и безрадостна на вид, а склоновете на планината, които обграждаха колибата й, бяха обагрени в есенни, златни и червени цветове. Далечните планински върхове оставаха покрити с бели снежни шапки през цялата година, но сега вече и върховете на по-близките хълмове бяха покрити със сняг. Лека мъгла покриваше пейзажа и се чуваше свистенето на студения северен вятър. Доминик силно потрепери.
— Не трябва да се излагаш на риска да премръзнеш сега — я предупреди Ади. — Все още си твърде слаба.