Ади тръсна глава отрицателно:
— Аз се намесих в нещо, което не беше моя работа. Не спори с мен! — каза Ади, когато забеляза, че Доминик се опитваше да каже нещо в нейна защита. — Убедих бедния стар Хенри да събере кураж и да ти поиска ръката, домъкнах и двама ви тук, в Даусън Сити, само с тази цел! Мислех си, че с моя помощ той ще съумее да направи предложението си така добре, че ти няма да можеш да му откажеш. С всички тънкости, нали разбираш? — Ади вдигна ръце към лицето си. — Даже му казах да падне на едно коляно, когато те поиска. — Ади наведе глава и каза задъхано: — Съжалявам!
— Недей да бъдеш толкова строга към себе си! Ти си мислела, че вършиш нещо добро за Хенри и за мен — възрази й слабо Доминик.
Ади сви рамене.
— Преди действително мислех така… преди да разбера, колко много все още обичаш Коул Хоукинс — тя погледна в очите на Доминик. — Това е толкова явно, че не мога да повярвам как не съм го забелязвала. Затова… — гласът на Ади се пречупи — не мога да те оставя да нараниш Хенри или себе си. Тя постави ръката си на рамото на Доминик, добавяйки: — Сега разбирам, че ти се нуждаеш от повече време за възстановяване: душевно, не само физическо.
Доминик погледна към пода, сякаш обмисляше думите на Ади. Вярно бе, че тя се нуждаеше от време, за да преодолее загубата на детето си, но времето нямаше да й помогне да забрави Коул. Животът бе спрял за нея, когато той я бе напуснал, макар Доминик да знаеше, че имаше пред себе си още много време да живее. Но какъв щеше да бъде този живот? Тя не можеше да остане завинаги с Ади и Франк, нито пък — мислейки логично — можеше да остане завинаги на парцела на Джек. За да замине от Юкон, й трябваха пари — много пари. Малкото количество злато, което можеше да се добие засега от Елдорадо 12, стигаше само за покриването на ежедневни нужди. Преди два дни „Екселсиор“ бе акостирал на пристанището на Даусън с нов товар от пътници и стоки за зимата. След една седмица корабът потегляше обратно за Сан Франциско и това щеше да бъде последната възможност за нея да тръгне оттук, преди корабоплаването в Берингово море да спре поради зимните ледове, които представляваха опасност за океанските кораби. Доминик се чувстваше като в капан, по-отчаяна от когато да било.
— Наистина оценявам добрите ти намерения, Ади — каза тя с тежка въздишка, като вдигна глава и погледна приятелката си. По възраст Ади почти можеше да й бъде майка. Въпреки това тя без съмнение бе най-близката приятелка, когато Доминик някога бе имала. Тя би искала да направи нещата, които Ади искаше за нея, само за да я зарадва, но сега просто трябваше да се махне оттук.
— Искам да се разходя малко по брега на реката и да подредя мислите си — Доминик протегна ръка и стисна нежно ръката на Ади. — Ще се видим по-късно в хотела и ще отпразнуваме добрата ти новина.
Ади само кимна в отговор, без да казва нищо. Сърцето й се късаше от мъка за Доминик. Тя също я възприемаше вече като своя най-добра приятелка и бе готова на всичко, само и само тя да получи щастието, което заслужаваше. Може би все още нещо можеше да се направи за това, си помисли Ади, докато бързаше да прибере купените рокли, за да отиде и намери Франк. Имаше нещо важно, което трябваше да обсъди с него.
Доминик вървеше без определена цел по крайбрежната улица. Видът на „Екселсиор“, които бе хвърлил котва недалеч от брега, не спомагаше за доброто й настроение. Тя отчаяно искаше да бъде на борда на кораба, когато той щеше да отплава след седмица, но нямаше никакви изгледи това да стане. Над главата й се чу тътенът на далечна гръмотевица и мразовит повей проникна през дрехите й. В другите части на страната лятото едва започваше да преминава в ранна есен. Но тук, в Клондайк, лятото отлиташе почти незабелязано.
Доминик уморено въздъхна и продължи да гледа към „Екселсиор“. Помисли си дали Коул сега се намира на борда на подобен кораб. Ако това бе така, тя знаеше, че корабът му навярно бе хвърлил котва в някое слънчево южно пристанище или плаваше в тропиците, където лятото никога не свършваше. Тя потръпна и една сълза се търкулна от очите й, след това потече надолу по бузата й. С усилие обърна гръб на кораба. Вятърът отвя сълзата от лицето й, преди да стигне до брадичката, и тя ядосано изтри очи. Достатъчно сълзи бе проляла за този мъж. Сега бе време за ново начало.
Тръгна обратно към главната улица. Страничната улица, по която вървеше, минаваше над редицата полуразрушени бордеи и носеше названието Парадайс Стрийт. Странно любопитство накара Доминик да се доближи до улицата и да погледне надолу към двата неравни реда дървени бараки. Големи дъски бяха нахвърляни безразборно, за да могат посетителите на района да вървят, без да затъват в гъстата кал. Даже и в този късен следобед там цареше оживено движение.