Когато бяха влезли с Ади в магазина за дрехи, Доминик бе дочула как две от малкото порядъчни жени в Даусън Сити си шепнеха за новата партида проститутки и танцьорки, докарани от „Екселсиор“. Тя си помисли за майка си и за това колко глупава й се бе сторила идеята на дъщеря й да дойде чак тук, за да си търси съпруг. Доминик не бе обърнала сериозно внимание на цветистите изрази на Бриджит. Сега обаче й се искаше да се бе вслушала в съветите на майка си и да не предприема това пътуване към Юкон.
Един явно пиян златотърсач излезе, клатушкайки се, от една от бараките към средата на улицата. От мястото, където стоеше, Доминик не можеше да види жената с него, докато пияният не я измъкна през вратата, за да я притисне до себе си. Тя все още не можеше да я види ясно, тъй като двамата бяха слели устните си в продължителна целувка. Когато се отдръпнаха един от друг, вниманието на Доминик бе привлечено от голямата кесия, която златотърсачът извадки от джоба си. Тя присви очи, опитвайки се да види по-добре кесията. Това, което видя, я накара да почувства слабост в коленете си. Такива кесии се използваха за златен прах или парченца самородно злато. На Елдорадо 12 тя не бе успяла да напълни една такава кесия дори наполовина след два месеца тежък труд. Тази жена получаваше пълна кесия само за един час… Е — помисли си Доминик, — може би това, което правеше жената, би могло също да се нарече работа.
Тя почувства как я обхващаше ярост. Животът бе толкова несправедлив към нея. Споменът за Коул премина през съзнанието й — нежният допир на ръцете му, устните му, всичко, което бе свързано с него. Тя се опита отново да насочи вниманието си към двойката долу. За това, че бе накарала един мъж да се почувства обичан — даже и за кратко време, — жената бе получила повече, отколкото Доминик можеше да спечели за шест месеца убийствен труд. Едно моментно и странно усещане изникна отнякъде в нея и това чувство бе колкото неочаквано, толкова и внушаващо страх. Вече не бе така ядосана, сега изпитваше по-скоро завист. Може би… може би все пак… тя имаше и друга възможност? В момента, когато тази невероятна мисъл премина през съзнанието на Доминик, погледът й се вдигна към лицето на жената и тя застина.
— Майко! — извика Доминик, не вярвайки на очите си.
Знаеше, че майка й не можеше да я види, но без да мисли за нищо, бързо се обърна и се втурна да бяга колкото се може по-далеч от Парадайс Стрийт — и от майка си. Не искаше да знае защо и как Бриджит се бе оказала тук, в Даусън Сити. Знаеше само, че трябва да избяга от греховните помисли, които я преследваха, да изтръгне завинаги порочното влияние на майка си от своя живот. Сега обаче, когато майка й бе избрала от всички възможни други места да бъде именно тук, на Юкон, Доминик се боеше, че това щеше да се окаже невъзможно!
Доминик спря да тича едва когато стигна до хотела, където бяха отседнали. Без да се бави, тя тръгна бързо към стаята на Франк и Ади. Започна силно да думка по вратата с юмрук, но вътре нямаше никой. Имаше нужда да поговори с Ади, да бъде с тях двамата, за да си припомни какви бяха истинските й цели: почтен живот, дом и семейство. Докато стоеше сама в коридора на хотела, Доминик почувства, че я обхваща паника. Ами ако никога не успееше да се освободи от порочната си наследственост? Ако тази наследственост бе така дълбоко вкоренена, че единствената възможност, която й оставаше, бе да се отдаде на изкушението и порока?
Сърцето й биеше лудо в гърдите, а страховете й нарастваха с всяка изминала минута. Струваше й се, че ако незабавно не намери Ади, някаква невидима сила щеше да я отведе отново на Парадайс Стрийт. Съвсем ясно виждаше в съзнанието си зачервеното лице на майка си, подутите й от целувки устни, доволният израз на лицето й, и — най-вече — тежката кесия със злато, която бе получила за кратката си среща с пияния златотърсач. Доминик отново почувства световъртеж, устните й пресъхнаха, пулсът й се ускори. Тя се завъртя бързо, обхваната от все по-нарастваща паника.
— Какво не е наред, миси? — попита Хенри загрижено.
Доминик впери очи в него, без да продума. Новият костюм, който бе облякъл, подчертаваше стройната му слаба фигура. Побеляващата му коса бе сресана назад и откриваше високото чело. Даже и бляскавите ботуши на краката му бяха нови. Той стоеше пред нея с огромен букет от рози в едната си ръка и със загрижен израз на леко сбръчканото си лице.
— Х-Хенри! — каза Доминик задъхано. — Вси-всич-ко е наред — погледът й се плъзна към цветята, сетне се върна отново на лицето му.