— Мис Лавал?
Доминик кимна леко на непознатия, който стоеше пред вратата. Знаеше, че мъжът бе служещ в хотела и че той не бе нито един от хората, които бе очаквала, затова замълча в очакване.
— Имате посетител, който ви чака долу във фоайето — каза мъжът. Той се поклони любезно и тръгна по коридора.
— Кой е той? — попита тя с отсъстващ вид.
Мъжът спря и се обърна към нея. Погледът му се плъзна по розовата домашна роба и след това се върна на лицето й. Лека усмивка се появи на устните му:
— Не са ми казали нищо, мис Лавал.
В очите на мъжа се четеше намек, на който Доминик не желаеше да обърне внимание. Тя се скри зад вратата.
— Кажете, че ще бъда долу след малко — тя започна да затваря вратата, но в този момент неочаквана мисъл я връхлетя. — Посетителят мъж ли е? — извика тя. Той кимна, продължавайки да се усмихва, без да проявява желание да си тръгне този път.
— Коул — прошепна тя и бързо затвори вратата, без да обръща внимание на мъжа. Изразът на лицето му я накара да завърти резето. От този момент нататък тя вече не бе в състояние да действа разумно. Сърцето й биеше неравномерно, цялото й тяло се тресеше от възбуда. „Коул!“ — извика тя няколко пъти, докато се въртеше объркано из стаята. Коул се бе върнал при нея! Той щеше да я спаси от този брак без любов и щеше да й попречи да тръгне по стъпките на майка си. Той щеше завинаги да я отведе от това ужасно място!
Тя се хвърли към гардероба и грабна дрехата, която трябваше да носи на сватбата си. Роклята бе от бледосин сатен с дълбоко деколте във формата на сърце, с бухнали ръкави до лактите и богато плисирана пола. Дрехата бе подходяща само за най-тържествени случаи, но Доминик искаше да изглежда най-добре в момента, когато Коул щеше да я види. След като успя да закопчае дребните перлени копчета отзад на гърба, тя забърза към огледалото. Косата й бе вързана по обичайния начин на кок на тила. Тя изхвърли фибите от косата си и остави дългите плитки да се спуснат на гърба й. Бързо оформи с четката няколко кичура, грабна ги и ги преметна на една страна. На шкафчето лежеше гребен от черупка на костенурка. Природата го бе оцветила с чудновати нюанси на бледозелено, слонова кост и мъгляво синьо. Тя го взе и прикрепи с него косата, която бе отделила. Когато отдръпна ръката си, косата й се спусна на меки вълни зад едното рамо, захваната от гребена. От другата страна гъстите кичури се виеха отпред над бузата й и стигаха до деколтето.
Доминик се отдръпна, за да види по-добре отражението си. Тя не осъзнаваше колко красива изглеждаше в действителност. Здравословният начин на живот, който бе водила през последните няколко седмици, бе придал сияещ вид на лицето й. Бе стройна, кожата й имаше златист загар от слънцето, бледото й лице бе съвършено, абаносовочерната й коса блестеше като коприна, а сините й очи искряха с най-дълбокия сапфирен цвят. Тя грабна бледосиния ефирен шал, в комплект с роклята, бързо отключи вратата и слезе по стълбите долу във фоайето. В съзнанието й се блъскаха объркани спомени от времето, прекарано с Коул. Чудеше се дали да му каже за детето.
Фоайето на „Златния хотел“ не бе тъй елегантно, колкото онова на „Феървю“, където Доминик бе отседнала преди, когато за пръв път бе пристигнала в Даусън Сити. Но стаите му бяха добре обзаведени и цената бе наполовина по-ниска от тази във „Феървю“. Доминик трескаво огледа залата. Както във всяко заведение в Даусън Сити, и тук бе пълно с хора. Но тя знаеше, че Коул се виждаше отдалече даже и сред тълпата. Той бе по-висок от повечето мъже и облеклото му се отличаваше от онова на обикновените златотърсачи, които идваха в Даусън Сити. Доминик не виждаше човек, който дори слабо да й напомня за снажния капитан. Радостта й започна да преминава в уплаха. Нима се бе уморил да чака и си бе тръгнал? Тя погледна към вратата. Може би бе излязъл да поеме глътка свеж въздух? Тя докосна лицето си с ръка. Бе покрито с пот, дрехата също сякаш лепнеше върху тялото й. Помисли си, че във фоайето бе необичайно топло тази вечер — може би Коул бе излязъл навън.
Без да се бави повече, тя се спусна към вратата. Когато излезе навън обаче, разбра, че предположението й едва ли бе правилно. Студеният северен вятър свистеше из улиците, ръмеше ситен дъжд. Потрепервайки, Доминик се уви по-плътно в лекия шал. Вятърът развяваше дългата й разпусната коса, докато тя оглеждаше пустите улици. Сърцето й продължаваше лудо да бие, но сега повече от страх, отколкото от възбуда.
— Извинявай, ти ли си Доминик Лавал?
Доминик се обърна бързо към мъжа, който я бе заговорил.
— Коул! — извика тя. Усмивката, която отново бе огряла нейното лице, замръзна на устните й. Пред нея стоеше непознат мъж, който изглеждаше ужасно с мръсното си палто и стара шапка с широка периферия, цялата на мазни петна. Сплъстена червена брада покриваше по-голямата част от лицето му, което му придаваше вид на диво животно.