— Ти си, нали? — той се изкикоти и пристъпи напред, провлачвайки единия си крак. Погледът му нахално се разходи по тялото й. Той отново провлачи крак. — Онзи златен прах бе добре похарчен — да, сирено!
— Кой… кой сте вие? — прошепна Доминик. Тя преглътна мъчително. Тялото й бе изтръпнало. Тя вече знаеше отговора на въпроса си, преди той да проговори.
— Кой ли? Джек — Джек Скрогинс, твоят бъдещ съпруг! — усмивката му ставаше все по-широка. Черни дупки се виждаха на мястото на някои от зъбите му, а останалите бяха пожълтели и нащърбени.
Доминик го гледаше с широко отворени очи. Погледът й сякаш не можеше да се отдели от зъбите му — те й напомняха за зъбите на мечката гризли. Насила отмести очи от гротескната картина, която представляваше устата му. Дългата му сплъстена брада и мустаци с нещо също й напомняха за мечката. Изплашеният й поглед се спря на очите му. Те бяха сиви — с по-тъмен оттенък от тези на Коул, но все пак сиви без съмнение! Тя стисна очи и тръсна глава — молейки се на ум всичко това да се окаже само едни кошмар… ужасен, невъобразим кошмар. Тя се молеше да вдигне клепачи, за да погледне отново в сиви очи, но не в тези на Джек, а в омайващите очи на Коул. Но когато отново отвори очи, кошмарът оставаше действителност.
— Ти май си изненадана — нали всички мислеха, че съм умрял и край. Но аз просто бях по хълмовете горе, зад бараката, да търся нова златна жила. Та намерих доста добра, наистина — Джек се захили. — Щом слязох в града, първо се отбих там, където правят проби — казаха ми, че имам злато за двайсет хиляди долара, а там, откъдето идвам, има още много. Казаха ми, че съм открил ново Елдорадо! — той се наведе напред, усмихнат до уши. — Пък ти тук си ме чакала да се върна, нали, сладурче? — той направи крачка назад, огледа я още веднъж от глава до пети и леко подсвирна.
Вятърът също свиреше глухо. Доминик се задъхваше. Тя искаше да каже, че той греши, че тя не бе жената, за която я мислеше Джек, но не можеше да промълви нито дума. Очите й сякаш не можеха да се откъснат от лицето му. Тези сиви очи! Очите му бяха сиви. Ако трябваше да се омъжи за него, щеше да прекара остатъка от живота си, гледайки сиви очи, които не бяха на Коул. Да се омъжи за него? Господи! В каква каша се бе забъркала сега?
Джек се засмя, после облиза устните си с език.
— Харесвам онези, френските думички — той прекара мръсната си длан по устата си. — Да, сирено, обзалагам се, ще ме научиш и мен на онези засукани думички не след дълго — той отново облиза устните си, след това алчно млясна.
Доминик помисли за момент, че ще припадне. Почти й се искаше това да се случи. Може би след това щеше да се свести и най-после да разбере, че всичко е било само кошмар.
— Аз… аз имам нужда от малко време да… — прошепна тя несвързано. Нужно й бе време, за да избяга далеч от това място, далеч от този ужасен мъж.
Джек енергично закима с глава, от което провисналата периферия на шапката му се метна няколко пъти нагоре-надолу над веждите му.
— Знам, трябва да се приготвиш за сватбата ни — той погледна надолу към дрехите си и почеса рунтавата си брада, от което парчета кал и остатъци от храна се разхвърчаха на различни страни. — Май и аз трябва да се пооправя. Той се наведе напред и се ухили отново до уши. — Разбира се, можем да прескочим сватбата и да започнем направо медения месец — добави той.
Доминик отстъпи назад, ужасена от мисълта за каквато и да е близост с този мъж, още по-малко да бъде в едно легло с него.
— Господи! — прошепна тя още веднъж. Тя забеляза пламъчето в очите на Джек, за значението на което трудно можеше да има някакви съмнения. Стомахът й се бе стегнал, цялото й тяло се бе вдървило. Тя отстъпи, препъвайки се, още няколко крачки назад. Студеният вятър развяваше роклята й, но тя не обръщаше внимание на това.
— Трябва да се срещна с мои познати сега, господине — извика тя — скоро ще се върна! — тя се завъртя и започна бързо да се отдалечава от него — все пак не достатъчно бързо, защото трябваше да внимава и да стъпва по дъските, разхвърляни по улицата — в противен случай щеше да затъне в калта. След като бе изминала неголямо разстояние, тя събра смелост и се обърна, за да погледне назад. Джек все още стоеше пред хотела и я гледаше похотливо. Когато забеляза, че тя се обръща, той й помаха и намигна многозначително.
Паниката отново я обхвана. Тя се обърна и тръгна напред по тясната пътека, сякаш наистина отиваше на определено място. Всъщност бягаше, без да знае къде. Това нямаше значение — си каза тя, — стига да бъде колкото се може по-далеч от Джек Скрогинс. Когато стигна до края на дългата улица, тя спря и погледна отново към „Златния хотел“. Джек вече не се виждаше. „Може би той бе само плод на въображението ми“ — си помисли тя отчаяно. Не, явно съдбата й бе такава. Тя се облегна на сградата, до която се бе спряла, и пое дълбоко въздух. Вятърът вече я пронизваше до кости, а тънкият й шал съвсем не бе надеждна защита.