Една снимка заливаше съзнанията на обърканата публика: лицето на странника.
Онзи, когото бяха наблюдавали да върви по централния коридор на божията катедрала.
Онзи, който беше накарал масите да замълчат.
Онзи, пред когото Швейцарската гвардия беше коленичила в синхрон.
Онзи, който се беше изкачил към олтара и беше заговорил на викария на Господ.
Онзи, който беше изцерил папата.
Онзи, чието присъствие беше накарало слепите да прогледнат и болните да бъдат излекувани. Онзи, който беше върнал мъртвите обратно към живот.
Но това не беше онзи. Целият свят знаеше, че той е във Ватикана, но снимката беше направена отвън. В река. Тяло. Мъртво тяло, чиито черти бяха напълно идентични с лицето, което познаваха до болка. Всяко сърце, всеки ум и душа знаеха какво означава това зловещо изображение. Бяха се питали - съвестно и благочестиво - за самоличността на този човек. Сега вече знаеха.
Той беше фалшив. Измамник.
Вестниците все още нямаха достатъчно време, за да пуснат нови броеве, но голямото заглавие беше изписано на шокираните лица на милиони италианци, чиито изненада, гняв и ярост започнаха да се разпространяват из целия свят.
Само една дума можеше да определи тази подлост и порочност.
ЗАБЛУДА.
18,36 часът.
Ватиканът
Кардинал Витери се страхуваше от този телефонен разговор повече от всичко друго в този ненавистен ден. Държавен секретар на Ватикана, лидер на Фратернитас Кристи Салвато- рис, довереник на папи и антипапи. Но това щеше да е втори разговор с Катерина Амато, втори, в който да ѝ съобщи лоши новини, и това го изпълваше с истински страх.
- Какво има, Донато? - попита жената, когато осъществиха връзка.
- Нещата не минаха по план.
Последва пауза, а след нея яростен изблик:
- Какво, да го еба, трябва да значи това?
- Означава, че твоите убийци не успяха да елиминират Трекио и жената. Опитаха, но...
- Искаш да ми кажеш, че двете лица, които разполагат с цялата информация за работата ни, са избягали от нашите наемници, два пъти, и сега се намират във вашия свещен град?
- Намират се в ръцете на Швейцарската гвардия.
- Как можа да позволиш това да се случи!
- Не съм... Те трябваше да...
Кардинал Витери не можеше да намери правилните думи.
- Млъквай! - излая в отговор Катерина. - Това може да разруши всичко, за което съм се борила! Хубаво, че не си ми пред очите, Донато. С новини като тези, не съм сигурна, че бих успяла да гарантирам твоята... лична безопасност.
Витери знаеше, че навярно си въобразява, но му се стори, че от другата страна на линията чу зареждането на пистолет и прибирането му в кобур. Той се въздържа да отвърне и остана мълчалив. След което, с най-голямото спокойствие, на което беше способен, рече:
- Кажи ми какво искаш да сторим.
- Искам да се подготвите - отговори Катерина. Тя вече беше започнала да го прави. - Използвай всичката си власт, Донато, цялото влияние на своето Братство. Защото онова, което предстои да се случи, не може да се остави в ръцете на други.
Жената млъкна, след което отново заговори равнодушно:
- Идвам лично и ще си доведа мой екип.
18, 38 часът.
Редакцията на вестник „Ла Република“
Антонио Латерца рядко искреше от щастие. Почти никога не ликуваше. Но анонимният телефонен разговор, който проведе само преди две минути, събуди тези чужди чувства в него. Целият сияеше.
„Ла Република“, заедно с всяка друга медия в страната, се беше хванала за водещата новина: незнайния близнак на странника във Ватикана, чиято снимка беше изтекла само преди половин час. Всички се бяха впуснали да разкриват самоличността на този човек, да търсят каква беше връзката между двамата и какво, по дяволите, всъщност се случваше в Църквата.
Но сега... сега Латерца разполагаше с нещо, което никой друг в света не притежаваше. Нещо, което щеше да донесе на него и на вестника му редица награди. Допълнителният скъпоценен камък в тази предоставена му корона се оказа възможността да разпъне на кръст Александър Трекио.
Телефонният разговор се осъществи две минути по-рано, обади му се жена, която не познаваше. Тя не се представи, но за бога, каза такива прекрасни неща.