- Аз вярвам в това, което виждам - обвинително отговори Александър и посочи отново към снимката, - а тук виждам лицето на мъж, който попълва пропуските в една история, изпълнена с такива.
Очите на странника се върнаха върху репортера. Той се усмихна.
- Виждаме това, което искаме да видим.
Мъжът се приближи до Трекио. Гласът му остана мек.
- Стоя тук пред теб, съвсем нормален. Няма нищо красиво пред очите ти, не съм някоя величествена фигура. Предполагам, че приличам на много други хора. - Александър искаше да отвърне, но странникът нежно му направи жест да не го прави. - Както и ти - продължи непознатият. - Както и всички ние. - Мъжът пристъпи още една крачка напред. - Така работят човешките възприятия. Виждаме онова, което искаме да видим, когато искаме да го видим. - Странникът посочи към фотографията на бюрото на папата. - Ти искаш да видиш заблуда, да видиш лъжци и измамници. Така че поглеждаш човека в лицето, знаеш историята му и виждаш мен. Защото, като сториш така, това ще ти помогне... да ме обясниш.
Непознатият вдигна снимката и я погледа замислен известно време. Най-накрая направи последната крачка, за да застане до своя основен в този момент обвинител.
- Александър - започна той, - този човек на снимката, този човек със златистокафеникава коса, зелени очи и гладко избръснати бузи. Може да съм аз. Може да е всеки. Може дори да си ти.
С голяма нежност странникът се пресегна и обърна Трекио наляво. На западната стена в кабинета на папата беше поставено огромно огледало. Мъжът намести репортера така, че и двамата да се виждат в него, след което вдигна фотографията помежду им.
Александър затаи дъх. Когато снимката се приближи до лицето му, нещо във възприятията му се промени. Един до друг, той започна да вижда собствените си черти в тези на лицето на мъртвия близнак. Косите им бяха със сходен цвят. Очите им бяха почти в еднакъв нюанс на зеленото. Приликата им не беше толкова голяма, но ако някой беше решен да я търси - решен също както Трекио и останалите да намерят прилика със странника - щеше да я намери и да се закълне, че са напълно идентични.
- Виждаме онова, което искаме да видим - повтори нежно непознатият. - Особено когато искаме да видим заблуда и лъжи, ние ги виждаме навсякъде.
Мъжът изчака още малко, след което бавно свали ръката си, за да останат само двамата с Алекс, който се взираше във фигурите им в огледалото.
- Въпросът невинаги е какво знаеш, Александър - каза странникът. - Понякога е в какво вярваш.
- Вярвам - намеси се светият отец за първи път от няколко минути насам и се обърна към госта си. - Кажи ми, какво искаш да сторя?
Мъжът се усмихна нежно.
- Онова, което трябва да се направи за доброто на истината. Трябва да обориш лъжите.
68
19,12 часът.
Апостолският дворец
Проникването във Ватикана е изключително трудно начинание, ако на вратата не те очаква държавният секретар в цялото си пурпурно изящество. При липсата на подобен ескорт шансовете за пробиване клонят към нула. Много малко хора във Ватикана могат да се изправят пред втория по ранг човек в Църквата.
Мерцедесът на Катерина Амато беше посрещнат пред всеизвестните Бронзови врати от самия кардинал Витери. Той беше съпътстван от малък антураж от курията. Всеки един от тях беше член на Братството, всеки беше наясно, че това не е нормално посещение. Зад колата на Катерина идваха два големи джипа и когато от тях излязоха мъже, които приличаха на всичко друго, но не и на нормални посетители на Ватикана, Витери показа, че ги очаква.
- Госпожице Амато, толкова се радвам, че успяхте да се присъедините към нас - посрещна я кардиналът, стъпи на тротоара и протегна ръка в традиционен епископски стил, с дланта надолу, пръстите леко свити и готов за целуване пръстен.
Мъжът забеляза мигновеното възмущение в погледа на Катерина, но тя се наведе и приближи устните си на милиметри от ръката му, ловко избягвайки целуването на метала.
- Ние също се радваме, че успяхме да дойдем тук толкова рано - произнесе жената, изправи се и продължи да играе роля. - Поласкана съм, че в това тежко време на изпитания, светият отец вярва, че можем да му бъдем полезни.
- Така е, така е - промърмори Витери, усмихна се и погледна към отряда, който я придружаваше.
Не му пукаше какви глупави изказвания правеше Амато. Единствените въпроси, които охранителите щяха да зададат, щяха да са дали имат покана, дали имат право да влязат и дали Рабер е позволил нарушаването на изолацията.