- Скърбящият баща се провикнал към Бога от дъното на душата си: О, Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си. И това, Александър... - Мъжът млъкна. - ...Това са думите, които Габриела повтаряше всеки божи ден.
Най-накрая сърцето на Трекио беше напълно разбито. Едва когато приятелката му умря, той разбра, че и нейната вяра е била също толкова крехка, колкото и неговата. Само сега, тук, покрит в кръв, на пода на Апостолския дворец, той осъзна, че вярва, независимо от всичко - но вярата му не можеше да се поддържа сама. Тя се нуждаеше от вуйчо му. Донякъде се нуждаеше и от Габриела. И сега, сега се нуждаеше...
Контактът между Александър и странника продължи още няколко секунди, очите му продължаваха да са затворени под дланта му. И тогава чу остро вдишване и дълго, финално издишване, гьргорещо и затихващо, което знаеше, че е последният дъх на човека. Чуваше звука, когато духът напуска тялото и животът си отива. Очите му продължиха да са затворени, когато усети как ръката на странника падна от лицето му и чу приглушеното свличане на тялото му на пода.
Александър продължи да държи очите си затворени, пръстите му стискаха нежно ръката на Габриела, когато прошепна любимата ѝ строфа за последен път - за нея и за него, и дори за странника.
О, Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си.
77
Поемането на въздух беше тихо, едва доловимо в това огромно пространство. Почти не се чу. Но след това дойде още едно, по-силно. Последва и трето, пълно и завършено, и Александър почувства раздвижване под пръстите си.
Той отвори очи. На мраморния под пред него Габриела продължаваше да лежи както допреди малко, дланта му беше нежно увита около ръката ѝ.
Видя как лешниковите ѝ очи премигаха.
Тя вдиша.
Гърдите ѝ се издигнаха и тялото ѝ се изпълни с живот.
Александър не можеше да повярва на очите си. Папата беше коленичил по средата на залата, очите му бяха затворени - той произнасяше пламенна молитва.
Погледът на Трекио се върна отново върху Габриела, гърдите ѝ се повдигаха и спадаха бавно.
Жива.
Но до нея странникът беше загинал. Ръцете, които покриваха сърцето ѝ, които покриваха собствените очи на Александър, бяха разтворени. Прострени на мраморния под. Кръвта от раните му бавно се разливаше под тялото му и напояваше древните плочи.
Парадоксът удари Трекио като рана в собственото му сърце. Габриела беше жива. Беше се завърнала.
Но странникът беше мъртъв.
FINALE
78
Вторник.
Апостолският дворец
Сутринта нахлу в Рим с обичайната си грация. Изгряващото слънце беше сляпо за ужасите, които вечерта беше донесла на Свещения град. Трафикът вървеше с нормалните си темпове за 6,30 часа сутринта, суматохата, създавана от бизнеса и туристите, не стихваше. Животът продължаваше.
Под строгия съвет, че трябва да даде изявление колкото се може по-скоро, папа Григорий беше насрочил пресконференция за 10,30 часа. Престрелката от предната вечер при северозападната стена беше широко коментирана в пресата, както и последващите съобщения за автоматична стрелба във вътрешността на Апостолския дворец, прихваната от параболичните микрофони на новинарските ванове, разположени около Ватикана. Светът беше наясно, че нещо се бе случило зад тези древни стени. Колкото повече време се даваше на хората да спекулират по темата, толкова по-лошо щеше да става.
Григорий се приготвяше за това събитие, както никога не се беше приготвял за друго в живота си. Първия път, когато беше излязъл да говори като папа, беше изпитал тревога и оттогава не можеше да свикне с каквито и да било медийни изяви. Но тук ставаше въпрос за нещо различно. За първи път се чувстваше напълно объркан, но освен това в него се беше надигнало чувството за отговорност. Ужасни неща се бяха случили и духовният лидер на хората беше длъжен да говори.
Все още имаше кръв под ноктите на папата. Беше изсъхнала и кафява, втвърдена, разпадаща се по бялата хартия, която използваше, за да си записва кратки бележки за изявлението си. Обикновено това беше работа на държавния секретар, но част от тази кръв беше негова.