Дори миниатюрният новинарски екип не успя да запази самообладание, когато папата директно спомена странника за първи път, откакто той пристигна в базиликата „Сан Пиетро“. Те забелязаха, както и милионите зрители пред телевизионните екрани, че очите на понтифика се навлажниха.
Единият от репортерите беше прекалено завладян и наруши протокола, като прекъсна папата.
- Ваше Светейшество - започна журналистът, - кой беше той? Този странник? Можете ли да ни кажете най-накрая кой беше този човек тук с вас, във Ватикана?
Това беше въпросът, чийто отговор светът искаше да узнае, откакто папата се изправи на крака под великия купол на „Сан Пиетро“. Беше въпрос, в който самият първосвещеник се беше вкопчил, дори и само заради изумлението, което който и да бил отговор би му донесъл. Беше въпрос, който така и не почувства подходящ момент да зададе на човека, който го беше изцерил и който - макар да си беше заслужил завистта в сърцата на онези с медицинските ресурси, които се бяха впуснали в действия след появата му - все пак накара слепите да прогледнат и болните да се излекуват. Не успя да попита мъжа, който връщаше мъртвите към живот.
Най-накрая папата знаеше отговора.
- В един от свещените ни текстове е написано - отвърна той, - че човек не може да покаже по-голяма любов от това, да даде живота си за приятел. Вие ще продължите да имате въпроси. Аз ще продължа да ги имам. Но това, което мога да ви кажа, е следното: този човек даде живота си. Той беше пример за абсолютна любов.
Папата изпъди сълзите си, но за момент лицето му изразяваше странна и успокоителна радост.
- Мисля, че той беше мой приятел.
Отне само няколко минути, за да достигнат думите на папата ново ниво на безумни дебати и спекулации. Светът не беше готов за появата на странника, но явно беше още по-мал- ко подготвен за напускането му. Все едно по този начин беше длъжен да приеме, че има нещо невероятно около него, па дори само поради това, че беше в центъра на събитията, които разтърсиха обществото.
Водеше се ревностен дебат в един публичен форум, дали странникът беше онова, което мнозина смятаха: завърналият се Христос, ангел, Божи пратеник. Милиони вярващи бяха твърдо убедени в това, милиони противници го отхвърляха непреклонно. Но всички знаеха, че историята на мъжа ще продължи да съществува; че ще имат достатъчно време за размисли, дебати и спорове. Не че нямаше всичко да приключи внезапно, с много въпроси, на които нямаше да бъдат дадени отговори. Появата на непознатия беше разделила страната, беше разделила обществото, но внезапната му смърт беше обединила хората, поне в този момент.
Погребението му щеше да се извърши при затворени врата. Човекът беше „докоснал“ света, но Ватиканът беше взел решение, че в чест на смирения характер на мъжа отпътуването му от този свят няма да се превърне в спектакъл. Вече се носеха слухове относно това решение. Знаеше ли Ватиканът кой беше той наистина? Криеха ли нещо? Защо не позволяваха тялото му да бъде видяно? Теориите на конспирацията се редяха една върху друга. Но Ватиканът, спазващ репутацията си, все още пазеше някои тайни.
Денят най-накрая отмина и когато нощта се настани върху Вечния град, тя донесе друг вид мрак със себе си. Заедно с тази нощ се спусна и споделена тъга, която се простираше много отвъд хълмовете и кулите на Рим. Тъга, че нещо е било отнето, че нещо е било изгубено. Тъга, че нещо е било променено завинаги и светът може никога да не узнае защо.
79
Сряда.
Болница „Гемели“, на три километра северно от Ватикана
Александър стоеше до болничното легло на Габриела. Със съдействието на светия отец ѝ беше осигурена комфортна самостоятелна стая, която приличаше на хотелските. Състоянието ѝ се следеше отблизо и постоянно.
Само мигове след завръщането ѝ към живота, останалата част от Швейцарската гвардия се появи на мястото на събитията и първата инструкция на папата беше своевременно да я отведат в болница „Гемели“. След по-малко от десет минути я качиха в линейката на Ватикана. След по-малко от трийсет се намираше на носилка в ръцете на най-добрите доктори в Италия.
Швейцарската гвардия не позволи на понтифика да напусне Ватикана, но той обеща, че ще я посети в болницата колкото се може по-скоро. Докато Катерина Амато не бъдеше отведена в ареста, а бордът на директорите ѝ открит и разпитан от полицията, гвардията желаеше папата да бъде под постоянно наблюдение. Щяха да му позволят да напусне рамките на Апостолския дворец едва когато можеха да осигурят безопасността му.