В началото този коментар като че ли извади Холцман от равновесие. Президентът на банката не отговори нищо. Остави питието си на бюрото. Само след миг се изправи, обърна гръб на Трекио и Фиеро, но не се насочи към вратата. Приближи се до един шкаф и отвори металното му чекмедже. Започна да преглежда папките за няколко секунди, докато не откри прихваната с телбод колекция от листове и я извади от купчината с книжа.
- Да не би да имате предвид подобен вид информация, господин Трекио?
Холцман се върна до бюрото си с доволна усмивка на лице. Остави листовете пред тях.
- Пълен списък с настоящите финансови и бизнеспартньори на ИОР. - Мъжът се стовари в креслото си и се наслади изключително много на невярващите физиономии, изписани на лицата на Александър и Габриела. - Наречете го малък подарък - добави президентът на банката - от вашия добър приятел, злия пазител на тайните.
Единайсет минути по-късно.
Ватиканът
Звъненето на един черен телефон се разнесе по коридорите на Ватикана. Разговорът беше приет от мъж, който запази тона си тих и спокоен.
- Да?
- Има раздвижване.
- Къде?
- В главния офис на ИОР. Холцман проговори.
- Пред кого?
- Регистърът посочва мъж и жена.
Информаторът даде имената на Александър Трекио и Габриела Фиеро.
- Можеш ли да ми пратиш запис от срещата?
- Разбира се. Ще го получиш след няколко минути.
Мъжът във Ватикана въздъхна облекчен. Ернст Холцман беше честен човек, отзивчив и винаги открит за всичко. Точно това беше причината той да не е запознат с истинската същност на онова, което се случваше с парите, които управляваше.
Облекчението му се изпари веднага след като чу следващите думи на информатора.
- Има още. По време на срещата Холцман е дал на гостите си пълен списък с партньорите на ИОР.
- Видели са списъка?
- Взели са го с тях, когато са напуснали банката.
Информаторът продължи да говори, но така и не беше изслушан. Гласа от Ватикана вече го нямаше, а линията беше прекъсната.
31
9,22 часът.
Близо до река Тибър, Централен Рим
Обаждането пристигна в централата точно в 8,40 часа, само двайсет минути преди смяната на дежурните офицери Енцо Джулиано и Иво Турчи да приключи. За съжаление, това беше начинът, по който идваха важните обаждания - неочаквани и в последния момент.
Полицаите пристигнаха на уреченото място на Виадото делла Малиана девет минути по-късно, като паркираха служебната си „Алфа Ромео 159“ успоредно на пътя, който се виеше около южния бряг на река Тибър. Джулиано ненавиждаше тези повиквания. Въпреки романтичните представи за водоема от отминалите римски дни, съвременната Тибър беше миризлив отходен канал, който преминаваше през града. Но не това беше основната причина, която караше стомаха на офицера да се преобръща, а нещата, които намираха в нея.
Жена на средна възраст, с разчорлена сива коса стоеше като статуя до брега, лицето ѝ беше прекалено пепеливо и бледо за това слънчево време. Джулиано подозираше, че точно тя е направила телефонното обаждане до управлението, и това му предположение се потвърди, когато двамата с Турчи се приближиха до нея, а тя само посочи надолу към водата.
- Чакайте тук - нареди ѝ вторият полицай, когато я отминаха. Секунда по-късно двамата офицери слизаха надолу по тухлените стъпала, които водеха до самата река, след което пъргаво се спуснаха по големите камъни, които я опасваха.
Джулиано вече го виждаше.
- Ето там - каза той и посочи на единайсет часа. Във водата, малко над повърхността ѝ се подаваха два крака. Те бяха обути в дънки и безлични кафяви обувки, около които беше увито нещо. Когато полицаите се приближиха, видяха повече от тялото. То лежеше с главата надолу, горната му част беше облечена в бархетна риза. Косата, която изглеждаше да е светлокафява и около осем сантиметра дълга, плаваше от задната част на главата, движенията ѝ бяха някак си странно красиви, като се имаше предвид зловещата сцена.
- Внимателно - предупреди Джулиано, когато подаде ръка на партньора си, защото онзи изгуби почва под краката си. Камъните, които бяха от двете страни на реката, бяха закръглени, покрити с водорасли и хлъзгави.
- Ще се оправя. - Намираха се на крачки от целта. След няколко секунди двамата полицаи стояха от двете страни на тялото.