Фиеро направи знак на Александър да ѝ подаде новия си телефон и след миг вече четеше номера, изписан на дисплея, след което го върна на притежателя му.
- Чудесно - отвърна Тито. - Ще изпратя снимката веднага. Тя е на тяло, намерено в реката по-рано днес.
- Какво общо има това с мен?
- Инспектор Фиеро, просто погледнете снимката. - Младият Тито Тонти млъкна. - Не казвайте, че никога не съм правил нищо за вас.
Преди Габриела да успее да му благодари, мъжът заговори отново:
- Инспекторе, поради каквато и причина да се опитвате да бъдете неоткриваема, просто помнете... че щом аз ви открих, значи, и други могат.
Жената тъкмо щеше да отговори, но преди да успее да изрече и дума, Тито беше затворил.
* * *
Няколко секунди по-късно новият телефон на Александър изпиука с мелодията за съобщения и мъжът подаде апарата на Г абриела.
- Искаш ли да ми кажеш за какво е всичко това?
- Нямам представа. Младши сержант от централното управление на Рим каза, че ще ми изпрати снимка на тяло, намерено в реката. Тонът му подсказваше, че ще разбера връзката, когато видя фотографията.
- Странен начин да впечатлиш красивия си началник - подигра ѝ се Александър.
Габриела само завъртя очи в отговор, плъзна пръст по екрана, за да отключи телефона, и отвори приложението за съобщенията. Имаше едно ново, изпратено от номер, който се намираше в центъра на Рим. Трябва да беше от Тито.
Секунда по-късно инспекторката го отвори. В него нямаше текст, само снимка, която се сваляше изключително бавно. Отне ѝ няколко секунди, за да го стори, след което жената натисна иконката, за да я отвори.
- О, мамка му.
Думите излязоха от устата й имиулсивио, без да помисли върху тях.
- Какво има?
Фиеро вдигна телефона така, че да може Александър да го види. Той се опита да го стори, но движението на колата му пречеше да се съсредоточи върху изображението. Мъжът грабна апарата от ръката ѝ и го сложи точно пред себе си.
- Какво е това?
На малкия екран беше изобразено мъжко лице, пребледняло и посиняло от липсата на живот. Кожата беше подпухнала от дългия престой на тялото под вода, но чертите все още бяха разпознаваеми.
Това беше физиономията, която Александър беше наблюдавал на видеоклиповете, заради които започна разследването му. Образът, с който милиони по целия свят се бяха запознали през последните двайсет и четири часа.
Това беше лицето на странника.
37
10,38 часът.
Седалището на „Глобал Капитал Италия"
- Папата има намерение да говори пред медиите? - Ка терина Амато не можеше да скрие изненадата си. - Имаме ли някаква представа какво ще каже?
- Нашите хора във Ватикана успяха да разберат единствено че ще говори и че събитието ще бъде много скоро. Папата не е споделил с никого какво ще каже.
Умът на Катерина трескаво започна да прехвърля потенциалните последствия от тази новина, беше раздразнена, че Братството не успя да я снабди с повече информация. Тази група постоянно я вбесяваше, те бяха потайни и лукави, стремящи се към цел, която съвсем не я интересуваше. Братство, което да брани старите нрави, отдадено на изкореняването на модерните влияния върху Римокатолическага църква и реформите на така обичния им магистериум. Господи, можеше ли въобще да съществува по-гнусна и безсмислена цел? Или по-глупава такава, която да прикрива истинските намерения на тези хора? Те бяха индивиди, които се водеха от своите похот и желания, точно както и всеки друг.
Похот и желания. Старите спомени се завърнаха. Катерина беше на единайсет, а брат ѝ Давид на петнайсет и майка им съвсем наскоро ги беше изпратила в пансиона „Сестрите на вечната милост“ близо до Сан Виторино. Амато все още си спомняше вонята на това място: камък и дърво и препарат с дъх на бор, които се носеха в тъмните безкрайни коридори. Но онова, което никога нямаше да забрави, беше случилото се там - не на нея, а на брат ѝ.
Катерина беше третирана като всяко друго момиче в училището: строго, без любов, без внимание. Но за момчетата това място беше различно. Помнеше, когато Давид беше отведен да се срещне с духовния надзорник на училището - двайсет и осем годишен свещеник, който идваше често в учебното заведение на проверки. Тези посещения винаги включваха специални срещи с избрани ученици, винаги момчета.
Помнеше как Давид трепереше всеки път когато биваше повикан на подобни срещи. Как се завръщаше от офиса на инспектора пребледнял, неспособен да говори, едва стоящ на краката си. Никога не го попита, но знаеше какво се случва с него на онова място, както и на другите като него, в ръцете на „нашия преподобен отец“.