Папата бръкна в един от джобовете на премяната си и извади от него малко листче хартия, прегънато през средата. Той го разтвори, усмихна се нежно и зачете силно на глас:
- Изгубеното дете се завръща, а смъртта се обръща в живот.
Григорий погледна отново към камерите.
- Не е ли подобно определение добра метафора за духовното състояние на пропадналия ни свят, дете, което е изгубено? Това безценно дете, нашата надежда за добро, се завръща при нас; и смирението, което е мъртво у нас, по Божията воля се връща към живот. - Нека това обещание за възкресение изпълни сърцата ви със същата надежда, с каквато изпълни моето. Нека Бог ви благослови.
Папата придружи апостолската благословия с кръстене, след което се изправи на крака и напусна помещението.
10,59 часът.
Пиомбино, Италия
Двеста и петдесет километра северно от Рим, вкопчено в хълма извън Пиомбино, се намираше огромното луксозно имение на един от най-известните италиански режисьори Джа- ни Дзола. Във вътрешността на сградата беше толкова тихо и печално, колкото красива беше външността ѝ. За прочутата знаменитост думите на папата, които той изрече в живото предаване върху свръхголемия плазмен телевизор, звучаха плоски и безсмислени. Беше му писнало да чува обещания, които знаеше, че няма да се изпълнят.
Махагоновият ковчег в центъра на дневната му беше доказателство - крайно и ужасно - за това.
- Възкресение. - Мъжът изрече думата с отвращение, все едно беше отровна и горчива. - Съмнявам се, скъпи ми свети отче.
Пред него ковчегът на дъщеря му беше отворен върху портативната погребална поставка. Около него бяха поставени лилии и жълти орхидеи. Любимите ѝ цветя. Най-накрая беше обявена за мъртва предната вечер, осем минути след полунощ. Моментът, в който надеждата беше умряла заедно с безценното момиче на Джани.
Прокара през пръстите си няколко мъниста на броеницата. Както беше обичаят, съвсем скоро около мъртвата щяха да се съберат роднини и приятели в дома ѝ. Но засега искаше да остане сам с... с онова, което беше останало от Абигайл.
Джани не се опитваше да потиска сълзите си. Дъщеря му беше неговата най-голяма, най-чиста радост. Тя беше красива, талантлива и изпълнена с живот. Беше участвала в два от филмите му и бързо се беше превърнала в звезда. Все още не бе достигнала до неговото равнище, разбира се, но все пак беше само на деветнайсет. Току-що изгряваше.
Деветнайсетгодишна.
Мъжът отпи голяма глътка от препълнената с уиски чаша, която стоеше до него на канапето. Дървените мъниста на броеницата му се удряха в кристала. Пиеше напитката, за да притъпи болката си, макар да знаеше, че тя няма да му помогне.
Абигайл караше сърф с приятелите си на един малък бряг близо до Локалита Фалконе допреди осем дни, както правеше почти всеки уикенд, откакто порасна достатъчно, за да си носи дъската. Познаваше брега от край до край. Познаваше водата на темпераментното Лигурско море. Познаваше скалите.
Но точно те му я отнеха. Тя беше яхнала вълна с „неочаквана траектория“, както я описаха следователите. Тази вълна я беше отвела до някакви подводни скали и беше смазала тялото ѝ с неописуема сила.
Откараха я в болница веднага след като приятелите ѝ я извадиха от водата, но момичето беше в безсъзнание в линейката и скоро след пристигането му в лечебното заведение беше обявено, че е в кома. Оттогава Дзола я посещаваше всеки ден. Всъщност мъжът прекарваше почти цялото си време през изминалата седмица до леглото ѝ. Пред болницата се беше събрала огромна тълпа; феновете изпаднаха в шок, изразяваха мъката си, споделяха любовта си. Организираха се бдения със свещи всяка вечер. Стените на болничното заведение бяха покрити с цветя. Произнасяха се литургии в църквите, а отвън стояха почитатели, които се надяваха за положителна развръзка. Но нищо от това не помогна.
Дзола отпи нова голяма глътка от питието си. То запали гърлото му и някак си тази болка му подейства успокояващо. Той хвърли настрани броеницата си. В този момент не намираше никаква утеха в нея.
Случи се миналата вечер, в тъмните часове, когато измореното му тяло го накара да напусне болницата и да се прибере за кратка почивка... И тогава тя умря. Сама.
Преди десет часа. Всичко приключи. Неговият свят свърши.
Болницата и погребалните агенти работеха внимателно и ефикасно, за да преместят тялото на Абигайл в имението на Дзола за традиционните молитви преди погребението. Тълпата от фенове също се премести: от болницата към покрайнините на собствеността му - този път организираха бдения от различен тип.