Дзола надникна в ковчега. Изглеждаше толкова студен и краен. Отпи нова глътка, очите му бяха пълни със сълзи. Внезапно се изправи и тръгна към отворения дървен сандък. Очите на дъщеря му бяха затворени, лицето ѝ беше леко ожулено при инцидента, който ѝ беше коствал живота. По негово нареждане я докараха направо в къщата. Никакво балсамиране, никакъв грим или други украси. Все още не. Щеше да има достатъчно време за това преди погребението. В този момент имаше нужда да остане сам с нея, както си беше. Недокосната. Неговото малко момиченце.
Обръщението на папата продължаваше да върви по телевизора в другата част на стаята. Беше го оставил включен, за да гледа отразяването на смъртта на дъщеря му по медиите. Караше го да се чувства добре това, колко много беше повлияла тя на тези около нея, дори и през краткия си живот. Преди няколко минути репортажите за нея бяха прекъснати заради папата - заради специалното му изявление пряко от Ватикана. Вероятно това щеше да му подейства успокояващо. Абигайл не беше особено религиозна, но семейство Дзола винаги се бяха славели като добри католици.
Джани затвори очи. Изведнъж всичко му дойде в повече. Усещаше сърцето си, надеждите си как се сгромолясват. Всичко, всичко беше изгубил. Емоциите се надигнаха в пулсиращи, болезнени спазми в стомаха му. Не беше сигурен дали може да продължи да стои на краката си.
И тогава, точно в този момент, го чу.
Заради агонията, която притъпяваше сетивата му, не повярва на ушите си. Спря да плаче и се ослуша.
Появи се отново. Чуваше го ясно сега: скърцане на дърво. Странен звук за това място.
Дзола отвори очи, за да разбере откъде идва този шум. Огледа се наоколо в търсене на източника, но такъв нямаше - беше сам в стаята. Вдигна ръкав към очите си, за да избърше сълзите, за да проясни зрението си - но пак нямаше никого. Мъжът въздъхна и се наруга. Надеждата: можеше да превърне дори и сетивата в лъжци.
Но звукът се появи отново и този път нямаше никакво съмнение дали е истински, или не. Изскърца дърво. Търкане в плат. Тези шумове долитаха от една и съща посока.
Джани се извъртя към ковчега на дъщеря си и стана свидетел на невъзможното. Гърдите на Абигайл Дзола се размърдаха. Мускулите ѝ се стегнаха, а очите ѝ се отвориха.
Само след няколко секунди дъщерята на Джани Дзола се изправи до седнало положение.
Светът спря да се върти. Джани се опита да си поеме дъх, изведнъж се обезпокои, че и той е мъртъв или заспал, а това е просто сън. Но Абигайл се обърна и погледна баща си. Очите ѝ премигнаха. Изражението на лицето ѝ беше объркано и напълно детинско. Дзола не можеше да се въздържа повече: той се спусна към нея и я обгърна с ръце. Това не беше сън. Не беше видение. Абигайл беше красива, лъчезарна, жива, а той я стисна в обятията си колкото се може по-силно.
От телевизора се разнесоха думите на папата, които отекнаха в помещението:
- Изгубеното дете се завръща, а смъртта се обръща в живот.
SECONDO
39
През същия ден, 11,30 часът.
Ватиканът
През всичките си години на служба в Рим, кардинал Риналдо Трекио не беше виждал подобен безпорядък, погълнал по-голямата част от висшите служители на Светата църква.
Те бяха мъже, включително и той, които бяха свикнали с предвидимостта. Църквата беше институция, която за близо две хиляди годишното си съществуване рядко беше работила на сляпо. Неверниците и останалият свят може и да смятаха духовните владения за нещо ефирно и лишено от твърда основа, но за хората, които ръководеха Църквата, това беше позната територия, здрава и абсолютна. Чувстваха се добре в нея и я тачеха.
Риналдо познаваше папа Григорий от близо деветнайсет години. Бяха станали кардинали с година разлика, бяха отслужвали литургии заедно повече пъти, отколкото и двамата можеха да запомнят. Риналдо приемаше новия понтифик за близък приятел, както и за духовен брат и баща. Точно това правеше събитията от последните двайсет и четири часа трудни за асимилиране.
За правдивостта на изцеряването на папа Григорий не можеше да има съмнение. Той беше сакат, а сега вървеше изправен. Това беше чудо като онези, записани в Библията или във вековните анали на църковната история. Дори скептичните кости в тялото на Риналдо - които съвсем не бяха много - повярваха на случилото се.