Трекио смръщи вежди.
- Стари новини?
- По дяволите, да! Не си ли държиш ушите отворени? Нашият странник е направил нещо много повече от излекуването на болните.
Александър не знаеше какво да каже.
- Стига бе, Алекс, наистина ли не си чул нищо? - Брансън поклати глава, рошавата му глава се клатеше насам-натам, изражението на лицето му беше толкова радостно, все едно привилегията да споделя големите новини беше само негова. - Дъщерята на Дзола, многообещаващата тийнзвезда, онази, която беше премазана, докато караше сърф... - Хлапето изчака Трекио да се сети, но когато репортерът не успя, продължи: - Абигайл Дзола. Беше в кома от инцидента насам, обявиха я за мъртва снощи вечерта. Сериозно ли нищо не си чул, новината беше голяма.
Лицето на Александър започна да пребледнява. Спомни си, че попадна на материали за смъртта на девойката, които се бяха появили най-отгоре в търсачката му, когато започна своето разследване. Знаменитостите винаги бяха с приоритет. Но тогава не им обърна внимание, защото беше зает с настоящата си работа. Нямаше очи за нищо друго.
Най-накрая Брансън просто се приближи до него и каза:
- Алекс, тя е жива. Момичето просто... не знам как да го кажа, просто се изправило в ковчега си. Баща му излязъл на балкона на къщата им след минута и обявил на хилядите фено- ве, които се събрали, за да тъжат, че чудото се е случило, точно в момента, в който папата изрекъл по телевизора, че мъртвите ще се завърнат към живот.
Брансън като че ли се замисли над цялата тази странна история и накрая се разсмя.
- Излекуването на болните е дребна работа - продължи младежът. - Нашият странник се издигна до възкресител на мъртвите.
41
11,45 часът.
Седалището на „Алвентикс“ ЕООД, Рим
Оберст Рабер беше изпълнен със смесени чувства, когато влезе в офиса на Арсений Копулов, мъжа, който обичаше публичността и ръководеше една от най-големите фирми за медицински проучвания - „Алвентикс“. Главнокомандващият на Швейцарската гвардия не беше човек, свикнал да бъде измъчван от вътрешни терзания. Той беше мъж на дълга, честта и високия морал. В неговия свят параметрите на тези добродетели бяха ясни. Но през последните двайсет и четири часа, той беше изпитал присъствието на това ново чувство, което беше нежелано и неудобно.
Цената за изказването на папата щеше да е сурова. Още преди речта на първосвещеника публичният интерес и медийната обсесия бяха минали нормалните граници. Сега нещата щяха да се превърнат в истински цирк, особено след като пристигнаха новините, че така нареченото „пророчество“ на светия отец се е превърнало в истина в Пиомбино. Това щеше да доведе до нови проблеми за хората на Рабер.
За щастие, Гвардията беше обучена да се справя с подобни ситуации. Нуждата от по-затегнати мерки не тревожеше коменданта. По-скоро полковникът се тревожеше какво точно се случва зад папските стени. Първата стъпка от разкриването на отговора на този въпрос се състоеше в настоящата среща: с мъжа, когото беше забелязал на записа от литургията от вчера.
- Бих казал „Добре дошъл в моя офис!“ - започна огромният руснак, изражението на лицето му беше смесица от усмивка и озъбване, - но и двамата знаем, че това не е така.
Копулов беше висок около метър и деветдесет и пет, което го правеше доста внушителен, дори и когато беше седнал. Точната му възраст беше трудна за определяне заради боядисаната му коса и поддържаната му кожа, но Рабер знаеше, че е на петдесет и осем, което го правеше с почти осем години по-стар от оберста, макар да изглеждаше колкото него.
- Благодарен съм, че се съгласихте да се срещнете с мен.
- Щом Църквата настоява - отвърна Копулов, думите му бяха полети с ирония. Той посочи към един стол и направи знак на гвардееца да седне в него. - Пък и не всеки ден се срещам с хора, които са начело на цяла армия.
Руснакът произнесе последното изречение под съпровода на въздушни кавички и тон, който подсказваше, че за него Швейцарската гвардия е толкова военна организация, колкото група деца, биещи се със снежни топки.
Рабер седна, погледна домакина си право в очите и реши да бъде прям.
- Какво търсехте в „Сан Пиетро“ вчера сутринта? - Комендантът позволи на тона си да бъде обвинителен, каквито бяха и думите му.
Това ненавременно предизвикателство като че ли хвана Копулов със свален гард. Перфектната двойка прави вежди се надигнаха, превръщайки широката стена на челото му в поредица от бразди. Руснакът загуби хладнокръвието си само за секунда. Веждите близнаци заеха отново нормалната си позиция, изражението на лицето на мъжа се втвърди.