И тогава... тогава дойде онова откритие, което представляваше най-големият дар от всички. Тяло, открито в река Тибър. Идентично с това на странника, който се появи в „Сан Пиетро“. Д’Антонио ѝ прати снимката по имейла веднага след като го откриха. Увери я, че разследването по това очевидно убийство е изцяло под негов контрол. Също така я увери, че все още не е разкрита информацията за намирането на трупа.
Кой беше този човек? Катерина нямаше представа какъв е отговорът, както нямаше представа как да отговори и на въпроса кой е мъжът във Ватикана. Видимо беше, че двамата някак си бяха свързани. Всъщност непознатият от „Сан Пиетро“ навярно беше близнак на убития, което от своя страна означаваше, че самият той е манипулатор. Сродна душа, зла душа, чиито мотиви Амато още не можеше да разбере.
Но това сега нямаше значение. Щеше да ги свърже чрез приликата им. Дискредитирането на странника щеше да се окаже много по-лесна задача, отколкото предполагаше. Изпратеше ли тази снимка на медиите, цялата му фасада щеше да се сгромоляса. Ако не вярваше, че боговете са изобретения на идиотите и наивниците, Катерина би казала, че всичко това е дар от тях - защото който и да беше мъжът във Ватикана, който и да беше мъжът в реката, тя разполагаше с всичко необходимо. На поднос.
Амато преглътна, гърдите я стягаха. От нерви кожата я сърбеше. Малцина мразеха Църквата повече от нея. Въпреки това самата тя беше прекарала достатъчно дълго време в католическо училище, за да помни, че последният човек, който бе получил на поднос всичко, за което бе мечтал, бе разбрал, че това е причината целият му свят да се разпадне.
44
12,07 часът.
Централен Рим
Разговорът по телефона на Александър с вуйчо му беше кратък: предупреждение, последвано от молба за среща и практическите уговорки около нея като място и време. Нищо неприсъщо или емоционално. Репортерът затвори няколко секунди по-късно.
Габриела беше чула всичко и вече кимаше в знак на потвърждение, когато Трекио погледна към нея. Мъжът посегна към запалването на опела, ключът се намираше между пръстите му. Внезапно инспекторката сграбчи ръката му и я издърпа грубо назад.
- Алекс, спри! - провикна се тя.
Репортерът се обърна към нея напълно объркан.
- Габриела, какво правиш?
- Какво е това? - попита тя и посочи обезпокоена към цилиндъра на запалването. Очите ѝ бяха толкова ококорени, че Александър сам се разтревожи.
Мъжът погледна към мястото за ключа. Всичко му се струваше напълно нормално: метална ключалка, инсталирана в пластмасата на кормилната уредба, няколко драскотини около нея.
- Това е запалването - отвърна Трекио, изумен от глупавия въпрос. - Габи, какво става?
Инспекторката клатеше енергично глава.
- Около него. Драскотините. - Дишането ѝ се беше учестило.
Александър огледа отново, но нямаше абсолютно нищо обезпокоително.
- Всяка кола ги има - обясни той. - Моята изобилства от тях. Невинаги човек успява да уцели запалката. Винилът се драска.
- Не, не и в тази кола. - Габриела все още клатеше главата си. - Леля ми е обсебена от манията да поддържа вътрешността ѝ перфектна. Огледай се, Алекс, няма да видиш нито едно петънце или драскотина тук.
Трекио разгледа внимателно за първи път автомобила и осъзна наистина колко чисто е в тази непретенциозна кола. Но въпреки това все още не можеше да разбере причината за паниката на спътницата си.
- Габриела, какво се опитваш да кажеш?
- Тези драскотини не бяха там, когато пристигнахме - обясни тя и вдигна поглед към него. - Иначе щях да ги забележа. - Жената хвърли няколко бързи погледа. Веднага си спомни някои неща. - Вратата ми беше отключена. А твоята... скърцането от пантите. - Инспекторката го погледна право в очите. - Алекс, някой е влизал в колата.
* * *
Умберто наблюдаваше своите жертви на разстояние от около десет метра надолу по улицата от противоположната страна. Той и Мазо стояха един до друг в своя хечбек и чакаха неизбежното да се случи.
От една страна, беше разочароващо, че тези цели не представляваха по-голямо предизвикателство. Бяха достатъчно умни да се отърват от мобилните си телефони, които той и брат му използваха, за да ги проследят до апартамента на Трекио предната вечер. Но явно такъв беше максимумът на техните предпазни мерки. Това беше незадоволително. За един репортер и едно ченге. Никой от двамата ли не помисли, че преследвачите им ще проверят за близки в района? Че съществуването на лелята на Фиеро няма да остане скрито от тях? Или видът и номерът на колата ѝ? Или офисът, в който Трекио работеше и вероятността да се върне в него?