Жалко. Преследването винаги беше много по-забавно, когато плячката беше малко по-кадърна. Но това нямаше значение. Поне работата беше свършена. Огнената топка, която беше на път да погълне двете жертви, нямаше да остави почти нищо за следователите.
* * *
По настояване на Габриела Александър бавно се наведе на една страна и надникна под кормилната колонка.
Отне му само един миг, за да осъзнае, че страховете ѝ са напълно обосновани. За запалителната система беше захваната малка сребърна кутийка, очевидно нова придобивка за интериора и също толкова очевидно - детонатор. Зад нея се намираше някаква буца, която приличаше на маджун, но Александър знаеше, че това е някакъв вид експлозив.
- Бомба е - потвърди той. Изведнъж започна да се страхува да се движи. Беше виждал бомби само по филмите.
- Александър, изправи се - нареди Габриела, думите ѝ бяха станали тихи и заповеднически. Хвана го за рамото. - Бавно.
Трекио се подчини и внимателно избегна контакт с експлозива, който се намираше точно над дясното му коляно.
- Ако това е било сложено, докато сме били вътре - започна Фиеро, - работата е била свършена бързо, само преди няколко минути. Който го е направил все още е наоколо и чака за потвърждение, че това устройство... ще свърши онова, за което е предназначено.
Александър започна да извива врат надясно, към улицата и околността, за да огледа.
- Не! - Габриела стисна коляното му, забивайки пръстите си силно в него. - Недей. Продължавай да гледаш напред или към мен. Дръж се нормално. Усмихни се.
Трекио се обърна бавно към нея. На лицето ѝ играеше насилена усмивка, но очите ѝ бяха сериозни.
- Ако онези наистина са навън и ни наблюдават, то тогава трябва да ги убедим, че просто си говорим. Не можем да си позволим да издадем, че знаем за бомбата.
- Мислиш ли, че са същите мъже от предната вечер?
- Точно сега единственият въпрос, който ни интересува, е как да се измъкнем от тук. Ако онези са някъде навън, не можем просто да тръгнем по улицата. - Очите на инспекторката се стрелкаха напред-назад, умът ѝ търсеше решение.
- Надолу по стълбите - отвърна неочаквано Александър. Габриела го погледна въпросително. - Мазето на сградата на вестника - продължи той - води право към станцията на метрото. Ако успеем да се върнем вътре и да слезем по стълбите, можем да хванем коя да е от трите линии, които вървят там.
Фиеро погледна през прозореца към сградата, която току-що бяха напуснали. Намираше се поне на четиресет метра от тях. Дори да ги погнеха, дори да стреляха по тях, пак щяха да имат шанс за успех. Нямаше да е особено голям, особено ако бяха намесени оръжия, но все пак си беше някакъв шанс.
- Това трябва да проработи - отвърна жената. Тя отново стисна коляното на Александър, но този път, за да му даде кураж. - Готов ли си?
Трекио я дари с насилена, колеблива усмивка.
- Тъй като не виждам какви други опции имаме, готов съм.
Габриела му се усмихна в отговор.
- На три.
Умберто започваше да се тревожи. Досега всичко трябваше да е свършило. Какво правеха тези двамата?
Експлозията, която чакаше, така и не дойде. В един момент наемникът осъзна, че няма и да дойде.
Внезапно, в пълен синхрон, шофьорската и пътническата врата на оранжевия опел се отвориха, плячката им излезе навън и тръгна към сградата, от която беше дошла.
- Мамка му! - изруга Умберто.
Само след миг той и Мазо излязоха от колата си и тръгнаха след жертвите си пеша.
* * *
В паважа не започнаха да се врязват куршуми, което си беше добър знак. Габриела очакваше и двамата да бъдат застреляни веднага щом излязат от колата. Но докато тя и Александър бягаха към стъкления вход на сградата на „Ла Република“, във въздуха не проехтяха изстрели.
Въпреки това жената беше наясно, че съвсем не са в безопасност. С ръба на периферното си зрение забеляза, че двама мъже се появиха в далечината. За разлика от останалите в тълпата, тези тичаха - също толкова бързо и устремено, колкото тя и Трекио, а и се бяха насочили право към тях.
Фиеро разпозна лицето на по-високия от двамата.
- Вътре! - изкрещя тя на Александър. Минаха през двойката врати и мъжът започна да забавя крачка, но Габриела го забута. - Това са те. Заведи ни в метростанцията, веднага!
У мберто стовари цялата тежест на тялото си в стъклените врати, когато стигна входа на сградата. Една жена от другата страна беше ударена от ръба на вратата и падна на пода, но мъжът въобще не я забеляза.