И тогава това. Възкресението. Какво, по дяволите, ще правим с него? - запита се нервно заместник-комисарят. - Можеш да фалшифицираш изцеряване. Но не можеш да фалшифицираш съживяването на мъртво момиче.
А ако не успееха да изкарат възкресението за измама, то тогава щяха да имат сериозен проблем.
12,31 часът.
„Кафе Барберини“, Централен Рим
След като се измъкнаха от второто нападение над тях през последните два дни, Александър и Габриела едва успяваха да си поемат дъх. Бяха видели двамата им преследвачи да се появяват на платформата под „Ла Република“ точно когато влакът им потегляше. Заради това бяха сменяли линиите два пъти, за да размият следите си. За тяхно облекчение, като че ли се измъкнаха от нападателите си. Но въпреки това и двамата не се чувстваха в безопасност. Мъжете, които се опитаха да ги убият предната вечер, не биха се отказали от намеренията си за нищо.
Това правеше срещата им с вуйчото на Александър още по-належаща. Мъжът ги беше предупредил, че са в опасност, и искаше да се видят, за да им обясни положението. Подобно обяснение им се струваше жизненоважно в момента.
Като се имаше предвид скоростта, с която се наложи да се измъкнат от метростанцията, двойката пристигна в „Кафе Барберини“ по-рано и бързо се насочи към малко сепаре, добре познато на Трекио от честите му посещения на заведението през годините. Кафенето, което кардинал Риналдо беше избрал, когато разговаряха с Александър по телефона, беше много оживено място, посещавано от местни, студенти и все повече и повече туристи всяка година. Беше обзаведено в стар италиански стил: беше дълго и тясно, с малки стъклени витрини, от едната му страна бяха наредени маси за двама и много повече места, разпръснати на улицата отвън под жълта тента.
Двамата огледаха малкото пространство, Александър направи знак на Габриела да седне в сепарето, след което отиде в задната част на заведението и поръча три двойни еспресо. Плътният аромат на кафе изпълваше заведението и придаваше горчива жилка към миризмата от сладкишите, които се печаха отзад.
- Често ли идваш тук? - попита Фиеро, когато Трекио се намести в сепарето.
Абсурдно нормалният въпрос беше като необходим инструмент, който да възвърне част от спокойствието им след онова, което току-що бяха преживели. Александър се намести до инспекторката, отсрещното място остана свободно за вуйчо му.
Плъзна се близо до нея.
- Идвах. Вуйчо ми и аз се срещахме тук поне два пъти седмично в месеца преди ръкополагането ми. За да обсъждаме тревогите ми.
- Бил си нервен? - попита инспекторката и отпи от малката бяла чашка, чийто ръб веднага потъмня от гъстата течност.
На Габриела не ѝ се искаше да разговарят за нападението, от което едва се изплъзнаха. Искаше да слуша сантименталната история на Александър. Спомените му може и да не бяха приятни, но поне не включваха в тях бомби и наемни убийци.
- Бях ужасен.
- Вечното ергенство не е хапка за всяка уста - отбеляза Фиеро, в очите ѝ се четеше усмивка.
- Изненадващо, но не беше това. Беше... - Трекио се поколеба и започна да почуква с малката сребърна лъжичка ръба на чашката си. След всичките тези години още изпитваше затруднение да отговори на този въпрос. Дори и на нея. - Предполагам, че беше осъзнаването, че се отдаваш на нещо толкова велико. Да легнеш там, прострян, по лице на пода в „Сан Пиетро“. Да дадеш обет, че целият ти живот ще е посветен на Бог и на Църквата. - Мъжът поклати глава. - Това беше ужасяващо.
- Но ти си преодолял страха си.
- Основно благодарение на вуйчо ми. Неговият пример ми помогна изключително много. Човекът беше служил на Църквата повече време, отколкото аз бях живял, и всеки един ден с достойнство. Винаги съм се възхищавал на това. Стоях точно тук, точно в това място и се тресях от страх. Срещу ми, той ме наблюдаваше със спокойствие и увереност. Беше толкова сигурен, че всичко ще е наред.
Настъпиха няколко дълги, изпълнени с мълчание мига. Заля ги глъчката в кафенето.
- Вуйчо ти ми изглежда добър човек - най-накрая каза Габриела, - а с всичко, което се случва около нас, един добър човек на вярата е точно това, от което имаме нужда.