Жената си пое дълбоко въздух и го изпусна бавно. Най-накрая беше започнала да се успокоява.
Когато след секунда един мъж с обикновени дрехи се намести на пейката от другата страна на сепарето, той въобще не изглеждаше като човека на вярата, за който Габриела се надяваше.
12,45 часът.
Болницата в Пиомбино
Най-накрая Енцо Д’Антонио успя да се добере до малката стая на Абигайл Дзола в Оспедале Пиомбино. Момичето беше преминало през купища от медицински тестове след забележителното си завръщане при живите. Засега всички гласяха едно и също. Тя беше в чудесно здраве, макар че преди по-малко от половин ден беше обявена за мъртва от двама от най-добрите доктори в Италия. Макар че медицински сестри и погребални агенти бяха преместили безжизненото ѝ тяло от болничното легло в ковчег. Сега момичето беше живо и здраво според същите онези доктори, но имаше една аномалия. Точно нея полицаят беше решен да проучи.
- Аз съм заместник-комисар Енцо Д’Антонио - представи се мъжът и седна на стола до леглото на Абигайл, който беше в жълто-кафеникав винил. Д’Антонио получи разрешението на докторите да прекара не повече от петнайсет минути насаме с пациентката им, за предварителен полицейски разпит относно неочакваното ѝ възстановяване. Фактът, че полицията в Рим нямаше представа, че той е тук, не беше нещо, което медиците можеха да знаят, а документите му на полицай бяха достатъчни, за да ги убедят, че присъствието му е напълно законно.
- Целият свят е във възторг, че отново си сред нас - каза на момичето той и се насили да се усмихне.
Не беше свикнал да разговаря е тийнейджъри и нямаше представа какъв тон да използва.
- Радвам се, че се върнах - отвърна Абигайл.
На лицето ѝ бяха изписани ентусиазъм и благодарност, но също така се забелязваше и объркване. Думите ѝ бяха колебливи.
Д’Антонио изчака няколко секунди.
- Докторите разговаряха ли с теб относно това, което се случи? - Наистина искам да ми кажеш какво, мамка му, стана.
Момичето обмисли отговора си, преди да го изрече. Изглеждаше напълно концентрирано.
- Казаха, че съм била... мъртва. Но това не може да е истина, нали?
- Цялата страна научи за смъртта ти. Беше в кома цяла седмица. И накрая те загубихме.
- Не си спомням нищо. - Дзола поклати глава, в очите ѝ се забелязваше влага. - Абсолютно нищо.
Точно тази територия Д’Антонио искаше да изследва.
- Какви са последните ти спомени, Абигайл?
- Бях на плажа с приятелите ми. Сърфирахме. Ден като всеки друг.
- Помниш ли какво се случи, докато сърфираше?
Момичето се опита да се съсредоточи.
- Имаше вятър, много силен. Изгубих контрол над дъската. Теченията бяха променливи. Тогава...
Дзола млъкна.
- Тогава?
- Не знам. Събудих се, както ми се струваше, в леглото ми, но ръцете ми бяха скръстени над гърдите, а краката ми бяха схванати. Сякаш бях попаднала в капан. Изправих се възможно най-бързо. Тресеше ме ужасно главоболие. - Момичето си пое дълбоко въздух. Очите му се бяха превърнали в блестящи басейни. - Баща ми стоеше до мен. Бях в... - Подвоуми се, все едно не можеше да се насили да изрече думата „ковчег“. Върна се отново към спомена за баща си: - Татко изглеждаше ужасно. Когато ме видя, се изплаши толкова много.
- Значи, не помниш нищо между плажа и събуждането ти? Беше в кома седем дни, но за теб е било като един миг. Също така си била обявена за мъртва десет часа преди този момент с баща ти. Десет часа.
Абигайл поклати глава.
- Нищо. Единствените образи в главата ми са неясни. Не са точно спомени.
Д’Антонио се наведе над нея.
- Какви образи?
- Просто... светлина. Много силна светлина. Ярка, бяла. Навсякъде. Не мога да я опиша. Имаше и някакви звуци, мисля. Нищо необикновено, нищо конкретно.
В ъгълчето на лявото ѝ око се оформи сълза. На Д’Антонио му се прииска да се протегне и да я избърше, но реши, че ще е прекалено.
Вътрешно заместник-комисарят си отдъхна, заля го голямо облекчение.
- Това, скъпа, е много интересно - беше всичко, което изрече на глас.
Енцо Д’Антонио разпитва Абигайл Дзола още десетина минути, преди да напусне стаята ѝ и болницата. Лицето му искреше от щастие, когато си тръгваше. Нещата се бяха наредили перфектно.
Качи се в колата си и се обади на Катерина Амато.
- Момичето не си спомня нищо - изрече веднага щом връзката беше осъществена.