Но днес, в този момент, престъпленията се въздигаха до нови нива. Тейлър обаче нямаше нищо против поставената му задача. Разбираше, че се налага да се свърши, и чудесно осъзнаваше защо той беше избраникът. Последният човек, когото кардинал Риналдо Трекио щеше да заподозре в някакво злодеяние, щеше да е личният му секретар - пост, който отец Тейлър заемаше от осемнайсет месеца. Двамата мъже работеха много добре в екип, дори се държаха като първи приятели.
Така че нямаше да има никакви проблеми. Особено с факта, че кардинал Трекио винаги пиеше чая си малко по-рано, точно след три.
- Ваше Преосвещенство - повика нежно отец Абата, като почука лекичко с крака си по вратата.
Ръцете му бяха заети със сребърния сервиз, от който кардиналът си пиеше чая.
- Влез, Тейлър - отвърна му старчески глас.
Свещеникът бутна вратата и влезе в слабо осветената стая.
Кардинал Трекио имаше слабост към килимите с ацтекски мотиви и меката мебел, които придаваха на офиса му лек северноамерикански привкус.
- Много мило от твоя страна - отбеляза кардиналът, когато вдигна очи от малка купчинка с книжа и забеляза чая. - Донеси го тук.
Мъжът разчисти част от бюрото си, за да направи място за подноса.
- Чаят ви работен ли ще е днес, Ваше Преосвещенство? - попита отец Тейлър.
- Имам толкова много работа. Надявам се да отметна голяма част от нея.
Свещеникът постави подноса на бюрото и подреди чашата и чинийката както обикновено. Добави малко обезмаслено мляко, преди да налее тъмния висококачествен индийски чай, който кардиналът обожаваше.
- Надявам се всичко да е наред, Ваше Преосвещенство? - попита учтиво Тейлър, както правеше винаги.
- Всичко е... - Риналдо звучеше така, сякаш не е особено сигурен как да довърши изречението. - Всичко е в ръцете на всеобичния ни Бог, отче.
- Не е ли било винаги така?
Кардиналът се усмихна. Вдигна чашата към нoca си и вдиша дълбоко от богатия аромат.
- Така е.
Добре познатата миризма като че ли го успокои. Раменете му се отпуснаха едва.
- В такъв случай нека бъде волята му - каза отец Тейлър и се изправи. Тъй като си беше свършил работата, погледна кардинала за последен път, беше печален и замислен. Лицето на Абата беше смесица от уважение, тъга и дълг. - Нека бъде волята му - повтори американецът, обърна се и тръгна към вратата.
Ръката му се плъзна в черния джоб на панталона му. Между пръстите си той превъртя малкото шишенце с отрова. То беше празно, съдържанието му се беше разтворило в димящия чай на кардинал Риналдо Трекио, който в този момент той доближаваше до устните си.
TERZO
55
17,00 часът.
„Таверна Дуе Алпини", на северозапад от Ватикана
Когато времето за срещата им наближи, слънцето беше започнало да залязва. Светлините на града, винаги изглеждащи някак си древни и от друг свят, започнаха да покафеняват по краищата си, превръщайки слънчевите лъчи, поели по свой път към здрача, в оранжеви. Понякога изглеждаше романтично, друг път - призрачно. Тук, както и при много други неща, всичко зависеше от перспективата.
„Таверна Дуе Алпини“ се намираше на оживената Виа Анджело Емо, само на няколко пресечки от северозападната част на великата стена, която обгръщаше Ватикана. Александър стоеше отвън, беше в същите дрехи, които носеше и вчера. Помисли си да се преоблече, но споменът от отминалите нападения беше прекалено пресен, за да се върне отново в апартамента си. Единствената промяна беше в това, че заряза сакото на костюма си някъде между офиса си и кафенето, в което се срещна с вуйчо си. Не искаше да е допълнително обременен с каквото и да било за работата, която им предстоеше.
Александър се беше прикрил, доколкото това му беше възможно, на ъгъла на улицата - под няколко дървета близо до една улична лампа. Очите му постоянно оглеждаха наоколо. Откакто се разделиха с Габриела, постоянно имаше усещането, че го следят. Знаеше, че мъжете, които се опитаха да ги убият два пъти, можеше да се намират зад всеки ъгъл.