— Изгуби ли? — попита я Джийн, когато я видя да влиза в офиса.
Лиз изглеждаше уморена и ядосана. С раздразнение грабна очакващите я съобщения и влезе в кабинета си.
— Не. Спечелихме. Но съдията изтъкна, че претенциите ни са несериозни и беше напълно прав. Не мога да си обясня защо й позволих да ме придума. Единствената й цел беше да ядоса бившия си съпруг. На мое място Джак сигурно щеше да откаже.
Но Джак вече го нямаше и тя нямаше с кого да обсъжда случаите си, нямаше пред кого да се разтовари, нито пък с кого да се посмее. Той умееше да сложи всеки клиент на мястото му. Кантората им просперираше благодарение на него, а съвместната им работа й носеше удовлетворение и радост. Сега всичко се бе превърнало в тежък, изнурителен труд, а Лиз вече не бе уверена, че защитава клиентите си по възможно най-добрия начин.
— Може би майка ми имаше право, когато преди два месеца ме посъветва да затворя кантората.
— Не, не мисля така — рече й тихо Джийн. — Освен ако самата ти не искаш да го направиш. — Тя знаеше, че парите от застраховката на Джак бяха пристигнали в офиса предишната седмица и Лиз можеше да си позволи да затвори кантората за известно време, докато реши какво иска да прави оттук нататък. Джийн обаче бе убедена, че Лиз ще бъде още по-нещастна, ако си остане у дома без нищо за вършене. От години наред бе свикнала да работи, справяше се със задълженията си прекалено добре и постигаше големи успехи, поради което не можеше да се откаже просто ей така. — Изчакай още малко. Може би с времето отново ще започнеш да изпитваш удовлетворение от работата си, Лиз. А може би просто трябва да започнеш да се отнасяш по-строго с клиентите си и да, проявяваш по-голяма избирателност към случаите, които поемаш.
— Да. Може би…
Този следобед Лиз си тръгна по-рано, без да каже на никого къде отива. Искаше да направи нещо важно и знаеше, че трябва да го направи сама. На излизане от града спря и купи дузина рози. После отиде на гробището и дълго остана край гроба на Джак. Все още не бяха поставили надгробен камък, но Лиз положи розите на тревата, изправи се и остана там цял един час, разтърсвана от силни ридания.
— Обичам те — най-накрая прошепна тя и се отдалечи, пъхнала ръце в джобовете си и навела глава, за да се предпази от поривите на студения вятър.
Плака през целия път до дома, а на няколко преки от къщата си отново пропусна да спре на един стоп. Премина като сляпа край знака точно когато една млада жена слезе от тротоара и се спусна през улицата. Волвото на Лиз леко закачи лявото бедро на жената, която падна на земята с изписани на лицето изумление и уплаха. Лиз рязко натисна спирачките, спря и изскочи от колата, за да помогне на жената. По лицето й все още се стичаха сълзи. Тя помогна на младата жена да се изправи, около тях се натрупаха коли, шофьорите им се развикаха и започнаха да надуват клаксоните.
— Какво ти става, бе? Луда ли си, или пияна? Видях какво стана!
— Ти я блъсна! Видях всичко… Добре ли сте? — извика единият шофьор по посока на младата жена, която стоеше трепереща редом с Лиз пред колата й. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на Лиз.
— Толкова съжалявам. Аз… аз не зная как се случи. Не видях знака — започна да обяснява Лиз, макар че чудесно знаеше какво точно се бе случило.
Беше отишла на гробището да посети Джак и беше толкова разстроена, че неволно бе блъснала жената, която съвсем правилно пресичаше улицата на указаното за това място. Вината за случилото се бе изцяло на Лиз и тя го знаеше.
— Добре съм… не се тревожете… Вие едва ме докоснахте — увери я младата жена.
— Но можех да ви убия — с ужас в гласа промълви Лиз и двете жени се прегърнаха, сякаш за да се подкрепят взаимно.
Ударената жена се вгледа в лицето на Лиз и осъзна, че тя не е съвсем на себе си.
— Добре ли сте?
Лиз кимна в отговор, неспособна да проговори. Изпитваше силни угризения за случилото се и с ужас си представяше какво можеше да се случи.
— Толкова съжалявам… съпругът ми почина съвсем наскоро… тъкмо се връщах от гробището… Не биваше да шофирам…
— Защо не поседнем за малко…
Двете влязоха в колата на Лиз. Тя предложи на младата жена да я откара до болницата, но жената настоя, че е добре, и увери Лиз, че искрено съжалява за смъртта на съпруга й. По всичко личеше, че Лиз е в далеч по-тежко състояние от нея самата.