В седем часа Лиз му предложи да приключат с тренировката, но той настоя да се поупражнява още малко. Едва в седем и половина тя най-после успя да го придума да се прибере вътре.
— Разполагаме с още цял месец за тренировки, миличък. Не е задължително да направим всичко само за една вечер.
— Татко винаги повтаряше, че трябва да се упражнявам докато се уморя толкова, че да не мога повече да се държа на краката си. А аз все още мога да стоя прав — простичко обясни Джейми и тя му се усмихна в отговор.
— Аз пък мисля, че трябва да спреш, докато все още те държат краката. Утре ще продължим.
— Добре — най-накрая отстъпи той.
Беше работил упорито и бе изтощен от умора. А в кухнята Керъл ги очакваше с вечерята. Беше приготвила едно от любимите блюда на Джейми — печено пиле, пюре от картофи и желирани моркови. Както и топъл ябълков пай, току-що изваден от фурната.
— Уха! — с удоволствие възкликна той и излапа всичко в чинията си докато си бъбреше с майка си за предстоящите игри. Участието му в тях наистина много го вълнуваше.
Веднага след вечеря Джейми се изкъпа и си легна. На другия ден трябваше да става рано заради лагера. Лиз пък имаше работа за вършене. Тя взе куфарчето си с нея на горния етаж, целуна Джейми за лека нощ, а после остави куфарчето в спалнята си и влезе в дрешника. Той беше просторен, вграден в стената. Джак го бе направил за тях двамата. Лиз използваше едната половина, а дрехите на Джак висяха в другата. Спомнила си съветите на майка си от тази сутрин, Лиз се улови, че се взира в нещата му с копнеж, какъвто не бе изпитвала от известно време насам. Имаше чувството, че всички се опитват да й ги отнемат, а тя не беше готова да се откаже от тях. Нито пък да забрави Джак.
Улови се, че отново прокарва ръка по едно от саката му. После притисна едно от тях към лицето си и вдъхна аромата му. Дрехата все още пазеше спомена за Джак. Лиз се запита дали дрехите му щяха завинаги да запазят онзи типичен за Джак аромат или той с времето щеше постепенно да избледнее. Не можа да понесе мисълта, че това все ще се случи някога; очите й се напълниха със сълзи и тя зарови лице в едно сако. Не чу Питър да влиза в стаята и подскочи, когато внезапно почувства нечия ръка на рамото си. Обърна се и го видя.
— Не би трябвало да правиш това, мамо — тихо рече той и я погледна с насълзени очи.
— И защо не? — Лиз вече плачеше. Питър се присегна и я притисна към себе си. Той не беше само неин син, но и добър приятел. След смъртта на баща си бе възмъжал за броени часове и на седемнадесет години беше вече мъж. — Той все още ми липсва толкова много — призна му тя и Питър кимна с разбиране.
— Зная. Но случилото се е необратимо и не можеш да промениш нищо. Това не помага. Само влошава положението. Аз също идвах тук понякога и докосвах дрехите му, също като теб, но след това се изпълвах с такава смазваща тъга, че си наложих да престана. Може би е време да прибереш нещата му. Ако искаш, аз ще ти помогна — предложи й Питър.
— Баба ти ми каза същото… но аз просто не желая да го направя — отвърна тъжно Лиз.
— Тогава недей. Направи го, когато си готова.
— Ами ако този ден не дойде никога?
— Ще дойде. И тогава ще разбереш, че си готова да го направиш.
Той продължи да я прегръща и двамата останаха така известно време. След това Лиз бавно се отдръпна назад, вдигна лице към него и му се усмихна. Агонията, изпълнила душата й преди малко, вече бе отминала и Лиз се чувстваше много по-добре, застанала редом със сина си. Той беше добро момче и тя го обичаше безкрайно. Така, както обичаше всичките си деца.
— Обичам те, мамо!
— И аз те обичам, скъпи. Благодаря ти, че винаги си до мен и ме подкрепяш. Както и всички останали.
Той кимна, двамата влязоха заедно в спалнята й и той погледна куфарчето й. Но тази вечер на Лиз никак не й се работеше. Пристъпите като този, който бе изживяла преди малко, отчаяният стремеж да се доближи до Джак като гали дрехите му и вдъхва аромата на парфюма му, винаги я изпълваха с тъга и непосилна скръб. Само в първите няколко секунди сякаш усещаше присъствието му, а след това отчаянието й се засилваше. Отсъствието му ставаше още по-болезнено. Питър съвсем правилно бе описал това състояние, когато преди малко й бе споделил защо се е отказал от тези посещения в дрешника на баща си.