— Защо не си дадеш почивка тази вечер? Вземи си топла вана, иди на кино или пък нещо подобно — мъдро предложи Питър.
— Имам работа за вършене.
— Ти винаги имаш работа. Работата ще почака. Ако татко беше тук, той щеше да те изведе някъде навън. Дори и той не работеше като теб всяка вечер.
— Не, макар че и той работеше доста често вкъщи. По-често от мен по онова време.
— Не можеш да вършиш и неговата работа, мамо. Не можеш да играеш две роли — прекалено е. Можеш и трябва да бъдеш единствено себе си.
— Кога помъдря толкова? — Усмихна се тя на Питър, застанал на прага на стаята й. И двамата знаеха отговора. Питър бе пораснал преди около шест месеца, сутринта на Коледа. Наложи му се да поумнее и възмъжее твърде бързо, за да може да помага на нея и на по-малките деца в семейството. Просто нямаше друг избор. Дори и момичетата бяха пораснали много през последните шест месеца и въпреки трудната й възраст, Мегън непрекъснато й предлагаше помощта си. Лиз знаеше, че момичето ще й липсва през времето на летния лагер, но дъщерите й заслужаваха да се махнат далеч от къщи и да се позабавляват. Всички заслужаваха малко почивка.
След това Питър се прибра в собствената си стая, а Лиз разпръсна документите, които носеше от кантората, по леглото си. Дълго след като Питър си легна, майка му продължи да работи. Както всяка вечер, до късно през нощта. Мразеше да си ляга сама, мразеше и безсънието, превърнало се в неин постоянен спътник. Всяка нощ за нея представляваше жестока битка със спомените, които напираха в главата й, а тя се опитваше да ги пропъди от мислите си. Нощите бяха много по-мъчителни от дните. И така беше от самото начало.
В два след полунощ Лиз най-сетне заспа, а в седем вече бе не крак и тичаше по задачите си. Отново остави Джейми в дневния лагер, отиде в офиса, прегледа предстоящите дела, продиктува на Джийн няколко писма, проведе дузина телефонни разговори, а в пет и половина следобед беше вече в задния двор на къщата си, където засичаше времето на Джейми на стометровия спринт.
Ежедневието й се бе превърнало в един монотонен и изнурителен маратон, който сам по себе си й носеше радост и удовлетворение. Деца, работа, деца, работа, сън и после пак отначало. За момента това бе всичко, което имаше.
И всичко, което искаше.
Когато момичетата се върнаха от лагера, Джейми вече бе постигнал добра бързина в спринта и бе подобрил значително постиженията си на дълъг скок. Двамата с Лиз дори бяха упражнявали и бягането с чували с една голяма торба, която Лиз бе купила от магазина. С всеки изминал ден Джейми ставаше по-бърз и по-уверен в себе си. Онова, което не му достигаше в координацията, той наваксваше с много усилия и желание за работа.
Когато сестрите му се върнаха у дома, Джейми сякаш забрави за малко за предстоящите игри и съсредоточи цялата си обич и внимание върху тях. Те също бяха щастливи да го видят отново. Джейми беше специално дете и всички те много го обичаха. А в деня преди завръщането на момичетата Лиз заведе Джейми и едно негово приятелче да разгледат Морски свят. Джейми остана очарован от делфините и китовете, които го заливаха с водни пръски докато пляскаха с опашки близо до него. Към края на посещението беше вече мокър до кости. Когато се качиха в колата, за да се върнат у дома, Лиз го уви в една голяма хавлия, защото се боеше да не настине. Детето бе преизпълнено с възторг и радост от прекрасния ден.
Параолимпийските игри щяха да се проведат през следващия уикенд. Лиз тренираше с него всяка вечер, както и целия предобед в деня преди състезанието. Сестрите му наблюдаваха тренировките, насърчаваха го и го аплодираха. Тази година Джейми беше в по-добра форма от всякога. А вечерта преди състезанието беше толкова развълнуван, че почти не можа да спи. Както правеше често напоследък, Джейми пожела да спи в леглото на Лиз. Тя никога не се оплакваше от това, нито пък го разубеждаваше, защото тайничко се радваше на компанията му. Неговата близост носеше успокоение и утеха и на двама им.
Денят на параолимпийските игри беше слънчев и топъл. Лиз и Джейми тръгнаха преди останалите. Час по-късно Питър щеше да докара Керъл и момичетата. Лиз носеше видеокамерата на Джак и един фотоапарат Никон. Джейми се регистрира на входа на стадиона и получи състезателен номер. Навсякъде около тях имаше деца като него — някои от тях бяха много по-сериозно увредени от него, а голяма част от тях се придвижваха с инвалидни столове. За Лиз това беше позната гледка и тя с вълнение наблюдаваше щастието и радостното очакване, изписани по личицата им. Джейми едва изчака първото състезание, а когато застана на старта за стометровото бягане, изведнъж се обърна към майка си и я погледна, обхванат от паника.