Преди да го отведат, Лиз успя, наистина само за миг, да се доближи и да го докосне. Искаше да му каже, че го обича, но Питър все още беше в безсъзнание и не можеше да я чуе.
Измина почти цял час, преди да го върнат в отделението. Кожата му все още беше сивкава на цвят, а лекарят, който отново се приближи до нея, не изглеждаше особено доволен. Лиз вече бе научила, че той е главен лекар на травматологичното отделение и се казва Бил Уебстър.
— Вашият син е претърпял много сериозно сътресение на мозъка, госпожо Съдърланд. И отокът е дяволски голям. За момента не можем да направим много — ще чакаме и ще го наблюдаваме. Ако отокът продължи да се увеличава, ще трябва да го отворим, за да намалим налягането.
— Искате да кажете, че ще се наложи мозъчна операция? Лиз изглеждаше ужасена. Лекарят само кимна в отговор. — Той ще… той… — Беше толкова паникьосана, че не можеше дори да формулира въпроса, който искаше да му зададе.
— Все още не знаем. Твърде много неизвестни има в това уравнение. Ще го оставим в покой за известно време и ще видим какво ще стане.
— Може ли да остана при него?
— Стига да не ни се пречкате и да не се опитвате да го местите. Сега е изключително важно да остане в пълен покой.
Лекарят говореше така, сякаш пред него стоеше не майка, а враг на момчето и тя мигновено изпита враждебност към този човек. Той очевидно беше твърде суров и не притежаваше никакъв такт и състрадателност. Лиз го намрази на часа. Той обаче несъмнено правеше всичко възможно, за да спаси Питър, и този факт донякъде компенсираше проявената от него безчувственост.
— Няма да ви се пречкам — тихо го увери тя.
Показа й къде да седне. Лиз придърпа един стол към леглото на Питър и мълчаливо хвана ръката му. На единия му пръст имаше уред, отчитащ притока на кислород, а навсякъде около него светеха разни екрани, които отчитаха сърдечния ритъм и мозъчната му дейност. За момента поне състоянието му изглеждаше стабилно.
— Къде бяхте, когато това се е случило? — с някак обвинителен тон я попита лекарят и на Лиз й се прииска да го зашлеви през лицето.
— В съда. Адвокат съм. Икономката ми е била край басейна заедно с тях, но предполагам, че положението просто е излязло извън контрол.
— И аз така разбрах — рязко отвърна той и се отдалечи, за да поговори с друг лекар.
Върна се при нея няколко минути по-късно.
— Ще изчакаме още един-два часа и ако не настъпи подобрение, ще го качим в операционната — директно я информира той и Лиз кимна в отговор. Седеше мълчаливо на стола и внимателно държеше ръката на Питър.
— Може ли да ме чуе, ако му говоря?
— Малко вероятно е — отвърна той, изгледа я и се намръщи. Жената беше бледа почти колкото сина си, но пък, от друга страна, тя беше червенокоса и по начало имаше изключително светла кожа. — Добре ли сте? — попита я и Лиз кимна. — Нямаме време да се занимаваме и с вас, ако припаднете. Ако мислите, че няма да можете да издържите, по-добре се върнете в чакалнята, а ние ще ви повикаме, ако се случи нещо.
— Никъде няма да вървя — твърдо заяви Лиз. Беше преживяла случилото се преди осем месеца с Джак и не беше припаднала. Мразеше начина, по който този човек се отнасяше към нея, но една от сестрите й бе казала, че той е най-добрият травматолог в болницата, и Лиз й бе повярвала. Маниерите му обаче бяха ужасни. Очевидно бе свикнал да работи с пациенти, люшкащи се между живота и смъртта. Цялото му внимание бе съсредоточено върху усилието да спасява живота на пациентите си, а не върху роднините им. Не можеше да допусне някой да отвлича вниманието му от пациента.
Той се отдалечи отново, за да осигури неврохирург, който трябваше да е в готовност да започне операция веднага, ако се наложи.
Една сестра се приближи до Лиз и я попита дали иска кафе.