— Не, благодаря, добре съм — тихичко отвърна тя, макар да беше очевидно, че изобщо не е добре. Изглеждаше отчаяна и се страхуваше за сина си така, както преди осем месеца се бе страхувала за съпруга си. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че този път не би могла да изгуби отново. Не можеше да понесе дори мисълта за това и всеки път, когато си помислеше, че може да го изгуби, тя се навеждаше напред и започваше тихичко да му говори.
— Хайде, Питър… събуди се… кажи ми нещо… аз съм мама… отвори очи… кажи нещо… мама е, скъпи… обичам те… събуди се…
Повтаряше тези думи като мантра отново и отново и се молеше детето й, приютило се в дълбините на подсъзнанието си, да я чуе.
Вече беше два и половина след обяд. В четири часа все още нямаше никаква промяна в състоянието на Питър. Лекарят се върна, за да го види и да поговори с нея. Щяха да му отпуснат още един час и да го изчакат да дойде в съзнание. След това щяха да преценят отново ситуацията и да вземат решение.
Лиз кимна докато го слушаше. Питър изобщо не бе помръднал, но и тя, и лекарят се съгласиха, че цветът на лицето му е малко по-добър.
Лекарят отбеляза негласно, че тя, за разлика от сина си, бе все така ужасяващо бледа, но не каза нищо по въпроса. Жената изглеждаше ужасно. Той малко поомекна при вида й, но не съвсем. Попита я само дали вече се е обадила на бащата на момчето. Лиз поклати отрицателно глава, но не пожела да даде по-подробни обяснения.
— Може би трябва да го направите — предпазливо изрече той. Нещо в очите й го накара да се поколебае — може наскоро да бе преживяла тежък развод или някакво друго премеждие. — Синът ви все още не е прескочил трапа.
— Баща му почина преди осем месеца — най-накрая промълви Лиз. — Няма на кого да се обадя…
Тя вече бе позвънила у дома и бе информирала децата, че Питър е все още жив. Беше ги предупредила, че ще се обади отново едва когато разполага с повече информация за състоянието му. В гласа й се долавяше спокойствие, каквото тя изобщо не изпитваше. Единственото, което можеше да прави, бе да се моли Питър да не си иде като баща си. Молеше се още този доктор да не позволи това да се случи.
— Съжалявам — рече той и изчезна отново.
Лиз се вгледа напрегнато в сина си и, макар че по-скоро би умряла, отколкото да го признае пред някой друг, поне пред себе си отбеляза, че стаята като че ли започна бавно да се върти пред очите й. Това, което се случваше, й дойде в повече. Положението беше твърде ужасно. Ужасяващо. Тя не можеше да изгуби Питър. Не можеше! Няма да му позволи да ги напусне.
Наведе глава надолу и я притисна към коленете си. Почувства се малко по-добре и отново се зае да говори тихичко на Питър. А той, сякаш чул молбите й, лекичко помръдна и се опита да обърне глава, но не можа заради гипсовата яка около врата му. Очите му си останаха затворени.
Лиз започна да му говори малко по-високо, подтиквайки го да отвори очи, да й каже нещо, да мигне, ако я чува, да стисне ръката й, да помръдне някой пръст… какво и да е.
Не последва никаква реакция. След известно време от гърлото му се изтръгна тихо стенание, но Лиз по никакъв начин не можеше да прецени дали това е отговор на молбите й, или неволно проронен звук.
Една сестра се приближи тичешком веднага щом го чу. Тя провери жизнените му показатели, погледна мониторите и хукна да повика лекаря. Лиз не знаеше дали това е добър или лош знак, но продължи да говори на сина си и да го умолява да я чуе. И тъкмо когато докторът влезе при тях, Питър простена отново и този път клепачите му потрепнаха. Лиз стоеше до него и се взираше в лицето му с ужас и надежда.
— Ммммммммммммммммммммммммммм… — с агонизиращ глас проплака той, но Лиз, както и Бил Уебстър, разбраха какво иска да им каже.
Беше промълвил мамо, макар и с нечовешки усилия. От очите на Лиз потекоха сълзи, тя се надвеси по-близо до него и му каза колко много го обича. След това вдигна поглед към доктора и за голямо свое изумление го видя да се усмихва.
— Почти се върна при нас. Продължавайте да му говорите. Искам да му направя още няколко изследвания.
Питър отново затвори очи, но Лиз продължи да му говори и той я погледна. Този път от устата му се изтръгна ужасяващ стон и момчето едва доловимо стисна ръката й. Важното бе, че вече напредваше — милиметър по милиметър, но и това беше прогрес.
— Ооооохххххххххххххх — изпъшка той, изгледа я и се намръщи. — Ооооохххх… — повтори Питър и Лиз се обърна към лекаря.
— Очевидно изпитва силна болка — тихо рече тя, а Бил Уебстър само кимна в отговор.
— Обзалагам се, че е така. Убеден съм, че го мъчи дяволско главоболие.