Докато й говореше, сложи нещо в интравенозната система на Питър, а лаборантката му взе още кръв за изследвания. Няколко минути по-късно пристигна и неврохирургът.
— Идва в съзнание — информира го Бил Уебстър, който изглеждаше окуражен.
Доктор Уебстър сподели с колегата си последните резултати и двамата информираха Лиз, че за момента ще изчакат с операцията. С малко повече късмет можеше и да не се наложи изобщо да оперират.
Вече беше шест часът, а през това време Лиз нито за миг не се бе отделяла от леглото на Питър.
— Аз ще го наглеждам, ако искате да отидете да си вземете чаша кафе — предложи й Уебстър, но тя поклати отрицателно глава.
Нямаше никакво намерение да се отдалечава от Питър, докато състоянието му не се подобри значително. Без значение колко време щеше да отнеме това. От сутринта не бе слагала нищо в устата си, но знаеше, че даже и да бе опитала, нямаше да може да преглътне и троха.
Измина още цял час, преди Питър да издаде друг звук, но този път, когато го направи, произнесе думата мамо малко по-ясно.
— Боли — най-сетне можа да промълви той с едва доловим, грачещ шепот, но този път леко повдигна ръката си и стисна нейната с малкото силица, която му бе останала. В момента едва ли бе по-силен и от бебе. Лекарите не искаха да му дадат болкоуспокояващи, защото така рискуваха той отново да изпадне в безсъзнание. — У дома — изрече с мъка той, докато докторите го наблюдаваха.
— Искаш да си идеш у дома? — попита Бил Уебстър. Питър го погледна и кимна едва забележимо. — Добре. И ние искаме да си идеш у дома, но ще ти се наложи да поговориш с мен още малко, преди да тръгнеш за, където и да било. Как се чувстваш, Питър?
Разговаряше с пациента си много по-внимателно отколкото с майка му. Лиз обаче бе преизпълнена с благодарност заради онова, което правеше за сина й.
— Ужасно — отвърна Питър. — Много ме боли.
— Кое те боли най-силно?
— Главата.
— А вратът? Той боли ли те? — Питър кимна отново и премигна — очевидно всяко движение му причиняваше силна болка. — Нещо друго боли ли те?
— Не… мамо…
— Тук съм, миличък. Няма да ходя никъде.
— Съжалявам… — рече той, като я гледаше право в очите, а тя само поклати глава. В този момент беше безсмислено да обсъждат станалото. — Беше глупаво от моя страна.
— Да. Много. — Лекарят отговори вместо нея. — Имаш голям късмет, че в резултат на това падане не си получил пълна парализа на крайниците.
След това го накара да раздвижи краката и ръцете си. Питър се справи, но едва успя да стисне пръстите на доктора. Уебстър и неврохирургът обаче изглеждаха доволни от отбелязания прогрес. В девет часа вечерта информираха Лиз, че смятат да го преместят в интензивния сектор на травматологичното отделение, където ще продължат да следят състоянието му отблизо.
— Мисля, че вие вече можете да си идете у дома и да си починете. Състоянието му е стабилно и той бележи постоянен прогрес. Можете да се върнете и да го видите на сутринта.
— Може ли да спя тук?
— Ако наистина желаете да останете. Все пак той би трябвало да заспи по някое време. Ако състоянието му продължи да се подобрява, може дори да му дадем някакво приспивателно. А вие би трябвало да се възползвате от тази възможност, за да си починете. Прекарахте един доста тежък ден.
Противно на принципите си, Уебстър изпитваше съчувствие към нея. По правило се стараеше да не се обвързва прекалено с пациентите си, но Лиз изглеждаше така, сякаш току-що я бяха прекарали през месомелачка.
— Имате ли и други деца у дома? — попита той и тя кимна утвърдително. — Може би трябва да си идете при тях. Може да са разтревожени. Момчето беше в доста тежко състояние, когато го докараха. Те видели ли са всичко?
— Така мисля. Ще им се обадя и ще ги информирам, че той е по-добре.
Не им се бе обадила по-рано, защото просто нямаше какво да им каже.
— Защо не си идете до вкъщи за малко? Ще ви се обадя, ако нещо се случи. — Уебстър май не търпеше възражения.
— Тук ли ще бъдете? — Той не й харесваше, но бе започнала да му се доверява напълно.
— През цялата нощ и утре до обяд. Обещавам.
Той й се усмихна и тя с изненада установи, че всъщност изглежда доста прилично, когато не подхвърля хапливи забележки по неин адрес и не се мръщи, проверявайки показанията на мониторите.
— Никак не ми се иска да го оставя сам — искрено си призна тя.
— Почивката ще ви се отрази добре, а и ние след малко ще се заемем с преместването му. Вие само ще ни се пречкате, ако сте тук.
Този човек хич не си поплюваше с думите и Лиз не можа да сдържи усмивката си. Наведе се над Питър, каза му, че си отива до дома, за да види как са другите деца, и обеща да се върне скоро.