Последва продължително мълчание. Бил Уебстър я изгледа напрегнато, след което кимна в знак на съгласие. Беше сигурен, че тази жена и децата й бяха преживели тежки и мъчителни изпитания.
— Бих ли могъл да направя нещо, за да ви помогна? — внимателно попита той. — Съвсем сама мъкнете огромен товар на плещите си, нали?
Начинът, по който то изрече, я натъжи и очите й се напълниха със сълзи. Лиз се извърна за миг настрани, за да се овладее, преди да му отговори. Точно така реагираше и непосредствено след смъртта на Джак — добротата и съчувствието на хората сломяваха защитните й механизми и тя започваше да плаче.
— Само му позволете да види Питър — тихичко промълви Лиз.
— Когато пожелаете. Ами другите деца? Те как приемат случилото се?
Семейството очевидно бе преживяло мъчително убийството на бащата и Бил искаше да направи нещичко, за да облекчи участта им. В този миг той осъзна какво всъщност означава Питър за по-малките деца в семейството. А също и за Лиз. Това му помогна да разбере по-добре отношенията между двамата, на които бе станал свидетел предишния ден.
— Мисля, че момичетата разбират какво е положението, но те сигурно също биха искали да го посетят. Аз просто не исках да нахалствам прекалено. За Джейми обаче е особено важно да може да види Питър.
— Доведете го още утре.
— Благодаря ви. — Лиз бе трогната от думите и държанието му и не бе сигурна как точно да изкаже благодарността си.
Тя се върна при Питър и остана при него докато той заспа. След това Лиз излезе в чакалнята и легна на кушетката. В стаята беше тъмно, но тя бе все още будна, когато Бил отвори вратата и я погледна. Не можеше да разбере дали е заспала, а никак не му се искаше да я притеснява. Остана дълго до вратата, загледан в нея, а след това я повика.
— Лиз?
За пръв път се обръщаше към нея на малко име и тя рязко седна в леглото, уплашена отново за Питър.
— Какво има? — Лиз пусна крака на пода и изрита одеялото, предоставено й от сестрите.
— Няма нищо. Всичко е наред. Извинявай. Не исках да те изплаша. Исках само да проверя дали си добре… Помислих си, че може би ти се пие чай или нещо друго. — Беше вече полунощ и Бил реши, че не е уместно да й предлага кафе. Той беше на работа, но тя все пак трябваше да поспи. — Събудих ли те? — попита в тъмното той, изпитвайки вина загдето я беше обезпокоил. Но от доста време мислеше за нея и му се искаше да си поговорят.
— Не, бях будна. Вече не мога да спя така добре както преди… — Думите й заглъхнаха, но и двамата разбраха за какво говори. — Бих могла да пийна чаша чай. Или супа. Или нещо друго.
По-нататък по коридора, близо до кабинета му, имаше автомат за топли напитки. Лиз вече бе купувала от там супа и чай. Тя обу обувките си и го последва по коридора. Бил обаче предложи лично да й направи чаша чай в кабинета си.
Лиз се настани на един стол. Дрехите й бяха омачкани, косата й не бе сресана, но той като че ли не обръщаше внимание на тези неща. Беше работил цяла нощ и изглеждаше по-зле и от нея.
— Какъв вид право практикуваш? — попита той докато Лиз отпиваше от горещия чай.
— Семейно право… бракоразводни дела…
Той кимна с разбиране.
— И аз имам малко опит в тази област… но това беше отдавна. — По всичко личеше, че спомените му за онова време не са особено приятни, но той все пак успя да се усмихне с тъга.
— Разведен ли си? — попита Лиз и той кимна в отговор. — Деца?
— Нямам. Не ни остана време. Бях стажант, когато се оженихме, а тя беше специализант. Някои хора успяват да имат деца в този период от живота си, но на мен ми се струваше глупаво. Исках да съм сигурен, че когато реша да имам деца, ще разполагам и с достатъчно свободно време, за да бъда до тях и да им се радвам. Нали разбираш… — той се усмихна — може би когато стана на около осемдесет…
Имаше приятна усмивка, а очите му бяха много по-топли, отколкото бе решила при първата им среща. Тогава Лиз бе изпитала към него силна антипатия. Беше й се сторил твърде груб, безцеремонен и безчувствен, но сега изведнъж си даде сметка, че мислите му обикновено са заети от далеч по-сериозни неща — като спасяване на човешки животи например — и понякога се налага възможно най-бързо да получи нужната му информация за пострадалия пациент, защото в неговата работа всяка секунда е от значение. Предишния ден се бе държал с нея рязко и строго, а сега се проявяваше като изключително приятен и внимателен събеседник.
— Разведен съм от десет години — довери й той, съобщавайки информация, за която тя не бе питала.
Но при нея обикновено ставаше така. Клиентите й винаги й казваха повече, отколкото й бе необходимо, но понякога това бе от голямо значение в работата й. Този път обаче Лиз установи, че й се иска да научи повече за него.