— И нямаш желание да се ожениш повторно? — с интерес попита тя.
— Почти никакво. А и нямам време. Струва ми се, че бракът ми ме излекува от всички илюзии. Разводът ни беше доста неприятен. Тя имаше любовна връзка с главния специализант, моя шеф, а това ми се отрази доста зле. Всички в болницата научиха доста преди мен и започнаха да ме съжаляват. Впоследствие те се ожениха и си родиха три деца. Тя се отказа от медицината, която май й беше само хоби по време на специализацията. Двамата с нея бяхме много различни.
Най-меко казано.
— Съпругът ми и аз работихме заедно в продължение на осемнадесет години и се разбирахме чудесно. Добре е, когато съпрузите имат едни и същи интереси — тихо заключи Лиз, опитвайки се да не мисли за Джак. Беше изморена и твърде уязвима и знаеше, че ще се разплаче веднага щом Бил започне да я разпитва за Джак.
— Ако трябва да бъда напълно откровена, той обичаше семейното право повече от мен самата. Аз винаги съм си падала повече по филантропията и безнадеждните каузи и все ми се иска да се изправя в защита на онеправданите. Той обаче беше изключително прагматичен и знаеше къде се печелят добри пари. И имаше право да настоява да работим в тази област на правото, защото имаме пет деца, за които да се грижим.
— А сега? Продължаваш ли да се занимаваш с бракоразводни дела? — Тя кимна утвърдително. — Защо? Би могла да се занимаваш с онова, което желаеш.
— Не съвсем. — Лиз се усмихна. — Аз все още имам същите пет деца, а сега краката им са по-големи, а обувките — по-скъпи. Както и образованието им. Не е толкова далеч денят, когато четирите по-големи деца ще постъпят в колеж. Джак беше прав. Семейното право е много доходно, макар че понякога ме потиска. При разводите виждам хората в най-лошата им светлина. И най-приятните ми клиенти се превръщат в чудовища, когато бившите им половинки ги разгневят. Но аз чувствам, че съм длъжна да продължа да работя в тази област. Заради паметта на съпруга ми. Той положи много труд, за да създаде кантората, и аз не мога да се откажа от всичко просто ей така.
Не можеше да се откаже от кантората, от децата, от къщата им, от съвместните им отговорности. Всичко вече лежеше изцяло на нейните плещи и Бил чудесно съзнаваше каква огромна отговорност е това.
— Обмисляла ли си някога възможността да се посветиш на някоя друга област от правото? — попита Бил заинтригуван.
Тя беше умна, човечна и много красива. Излъчваше топлота и сърдечност, които силно му допадаха, а сърцето му не можеше да остане безучастно към любовта, която тази жена изпитваше към сина си.
— Понякога ми се иска да се захвана с нещо друго — кимна тя. — Но не много често. А ти?
Лиз го погледна, а той си сипа още малко кафе и поклати отрицателно глава.
— Никога. Обичам работата си. Напрежението понякога е нетърпимо, решенията трябва да се вземат за части от секундата и трябва непременно да са верни и целесъобразни. Залозите в нашата работа са изключително високи и няма място за грешки. Това ме принуждава да бъда на висота през цялото време. Обичам да работя по този начин.
— На мен ми звучи като постоянно изкачване. Всеки ден трябва да покоряваш Еверест, а това сигурно е ужасно мъчително понякога.
Лиз си мислеше за Питър и за това колко лесно можеха да го загубят предишния ден. Мислеше си и за двете деца, които бяха починали по-рано тази вечер.
— Твърде често е ужасно мъчително — въздъхна Бил. — Мразя да губя.
— И Джак беше такъв. — Лиз се усмихна. — Аз самата не го преживявам толкова навътре, но той възприемаше като лична обида всяка загуба в съда. Държеше да печели винаги и вероятно именно този негов стремеж му коства живота. Отнесе се много сурово към един мъж, който просто превъртя от наложеното му съдебно решение. А аз се боях точно от това… дори го предупредих… но той не ми повярва. Предполагам, че никой не би могъл да предвиди онова, което се случи. Съпругът на нашата клиентка направо откачи. Уби съпругата си, моя съпруг, а след това се застреля в кантората ни.
Докато разказваше, отново си припомни кошмарната сцена и за секунда затвори очи. Бил я наблюдаваше внимателно.
— Ти и децата сте преживели неописуем кошмар — отбеляза той, преизпълнен със съчувствие.
— И все още ни е трудно. Ще ни е нужно много време, за да го преодолеем, но вече се справяме по-добре. Бяхме женени деветнадесет години, а това не се забравя за няколко месеца. Бяхме щастливи в продължение на много години.