След това обсъдиха евентуалното му изписване от болницата и Бил сподели, че според него Питър вероятно ще бъде изписан някъде около Деня на труда — след по-малко от две седмици. Преди да го пусне да си ходи у дома, Бил искаше да е сигурен, че мозъчният оток е спаднал напълно и че няма да възникнат някакви неочаквани усложнения. Лиз се съгласи, че подобна предпазливост изглежда напълно разумна.
Думите му обаче й напомниха за нещо, което й се искаше да обсъди с децата. Тяхното годишно парти по случай Деня на труда. Бяха решили, че тази години няма да организират такова празненство, но след случилото се с Питър и чудодейното му избавление Лиз реши, че имат всички основания да празнуват. Освен това в този момент беше невъзможно да заминат за езерото Тахо. Питър не би могъл да пътува толкова скоро след злополуката.
— Дали ще може да тръгне на училище навреме? — угрижено попита Лиз.
— Почти. Да закъснее най-много със седмица. Което изобщо не е фатално. Не бива обаче да шофира.
А Лиз имаше намерение да го заведе на обиколка на колежите през септември. Е, ще се наложи да поизчакат, докато Питър закрепне достатъчно.
Продължиха да разговарят за възстановяването на Питър, след което Бил я покани отново в кабинета си на кафе. Тя се съгласи и тежко се отпусна на един стол. Изглеждаше смазана от умора.
— Дълъг ден, а? — съчувствено подхвърли Бил. Знаеше, че Лиз има твърде много задължения и отговорности и бе впечатлен от ефективния начин, по който се справя с тях, от самообладанието й и от любовта, с която ограждаше децата си.
— Не по-дълъг от твоя — учтиво отбеляза тя.
— Аз обаче нямам пет деца, едното, от които е в болницата. — А другото е със забавено развитие и очевидно се нуждае от повече грижи и внимание. Да не говорим за подрастващите щерки, които сигурно трябва, постоянно да се държат под око. — Като се замисля за семейството ти, просто не разбирам как успяваш да се справиш с всичко.
— Понякога и аз не зная. Просто правя онова, което трябва.
— Ами ти? — тихо я попита Бил и я погледна над ръба на чашата. — Кой се грижи за теб, Лиз?
— Аз самата. Понякога и Питър. А също и секретарката ми, моята икономка и приятелите ми. Аз съм истинска късметлийка. — Твърде странен поглед към действителното положение, променило се драстично, след като бе загубила съпруга, на когото бе разчитала в продължение на двадесет години. Сега се опитваше да се справи съвсем сама. Бил й си възхищаваше искрено заради онова, което правеше. Още повече, че Лиз очевидно го правеше добре.
— Когато те погледна, изпитвам чувство на вина заради малкото отговорности, които лежат на плещите ми. Та аз нямам дори и домашен любимец. Сам самичък съм. Грижа се единствено за себе си. Предполагам, че съм завършен егоист.
В сравнение с нея, неговият живот бе лишен от всякакви препятствия и несгоди.
— Не, просто си по-различен. Всеки човек си има своите потребности, Бил. Ти очевидно знаеш какви са твоите и си си изградил живот, който да ги задоволява напълно.
Беше достатъчно възрастен и зрял, за да промени живота си, но не го бе сторил. Очевидно не искаше промяна. Беше на четиридесет и пет години и преди няколко дни й бе споменал, че животът му, такъв какъвто е, му харесва. Тя също харесваше живота си, такъв какъвто беше.
— Аз бих била изгубена без децата си…
— И разбирам защо. Те са страхотни хлапета. И това не е случайно. Повече от очевидно е, че им давиш всичко от себе си, а те ти се отплащат със същото.
Припомни си, че Джейми му бе споменал за параолимпийските игри и за дългата подготовка, по време на която Лиз го бе тренирала за участието му в игрите. Не можеше да се начуди откъде бе намерила свободно време и за това.
— Те заслужават всичко, което правя за тях. Освен това ме правят много щастлива. Което ми напомня — тя остави чашата и се изправи, — че е време да се прибирам вкъщи, преди да са се отказали от мен. Ще се видим утре.
— Аз ще отсъствам през следващите няколко дни, но Питър ще бъде в добри ръце.
Съобщи й името на лекаря, който ще се грижи за сина й, каза й и кога точно ще се върне от Мендосино.
— Приятно прекарване — с усмивка му пожела Лиз. — Заслужил си си няколко дни почивка.
Когато вечерта се прибра у дома, Лиз постави пред децата въпроса за празника по случай Деня на труда. С изненада установи, че те посрещат предложението й със смесени чувства. Мегън и Джейми заявиха, че идеята е страхотна, но Рейчъл и Ани смятаха, че празникът без участието на баща им ще бъде предателство към паметта му. След Четвърти юли, Денят на труда бе вторият любим празник на Джак.
— Кой ще се занимава с барбекюто? — плачливо попита Рейчъл.