Половин час след началото на празненството пристигна и Бил Уебстър. Огледа се безпомощно сред тълпата от непознати лица и в този момент забеляза Джейми.
— Здрасти, помниш ли ме?
Облечен беше с дънки и карирана риза с дълги ръкави. Косата му бе идеално сресана. Джейми се усмихна широко, като го видя.
— Помня те. И ти като мен мразиш инжекциите — ухили му се доволно Джейми.
— Точно така. Как е Питър?
— Добре е. Само че ми крещи, когато скачам на гърба му.
— Има право. Е, не чак да крещи, но трябва да бъдеш малко по-внимателен. Вратът му е пукнат.
— Зная. Нали затова носи тази голяма огърлица.
— Предполагам, че може да се нарече и така. Къде е майка ти? — с усмивка попита Бил.
— Ей там. — Той посочи към барбекюто и Бил кимна, загледан в Лиз, която приготвяше хамбургери.
Над дънките си бе надянала кухненска престилка, а червената й коса, редом с тази на Питър, изпъкваше сред тълпата. И макар че имаше много работа по посрещането на толкова много хора, Лиз се усмихваше непрекъснато и изглеждаше много красива. Косата й бе израснала през лятото и сега падаше свободно по раменете й.
Сякаш почувствала, че Бил я наблюдава, тя вдигна очи и го видя. Махна му с голямата вилица и той тръгна бавно към нея, следван по петите от Джейми. Когато стигна до барбекюто, Бил видя, че Питър стои редом с нея. Гипсовата яка, наречена от Джейми огърлица, беше на врата му.
— Как я караш? — попита го докторът, а Питър само се ухили и, престорил се, че подава нещо на майка си, бързо й прошепна:
— Дължиш ми десет кинта, мамо.
— Той е тук заради теб — също шепнешком отвърна тя, след което се извърна, за да поздрави Бил и да му предложи чаша вино.
Той й се усмихна, отказа виното и помоли за кока-кола — обясни им, че е дежурен на повикване. Около тях цареше непринудена и празнична атмосфера.
— Много професионално действаш около скарата — отбеляза Бил, усмихна й се и отпи от колата.
— Учила съм се от истински експерт.
— Питър като че ли се справя чудесно — заключи Бил и погледна към пациента си.
Въпреки тежкия гипс около врата си, момчето очевидно се забавляваше с приятелите си и с удоволствие приготвяше хамбургерите.
— Той иска да тръгне на училище идната седмица — с тревога го информира Лиз.
— Ако смяташ, че вече е добре, позволи му. Доверявам се на твоята преценка.
— Благодаря ти.
Тя остави Керъл и Питър да се трудят около барбекюто. Помоли и една съседка да им помага, за да може тя да поговори с Бил на спокойствие. Настаниха се на два свободни стола, всеки хванал по една кола в ръка. Лиз почти не пиеше алкохол.
— Как е положението в болницата?
Струваше й се странно, че двамата отново са заедно, но тревогите за Питър вече са зад гърба й. Сега можеха да разговарят за себе си, като обикновени познати, и Лиз изведнъж изпита странно стеснение.
— Положението в болницата е много напрегнато. А през уикенда ще стане още по-лошо. Празничните дни са истински убийци. В буквалния смисъл на думата. Пътнотранспортни произшествия, огнестрелни рани, опити за самоубийства. Изумително е какво могат да си причинят хората, когато не са на работа в продължение на няколко дни. Особено пък когато са зад волана.
— Много се радвам, че намери свободно време да наминеш.
— Всъщност не съм свободен. На повикване съм. Пейджърът ми е у мене. Реших, че ще се справят и без мен за известно време. Назначих главния си специализант за мой заместник. Той е добър лекар и не би ме повикал, ако случаят не е наистина сериозен. Ами ти, Лиз? Как прекарваш празниците? Едва ли ти е много лесно…
— Този се оказа по-добър, отколкото очаквах. В началото наистина ни беше трудно. Денят на влюбените, Великден, рождените дни на децата, Четвърти юли… Денят на труда обаче е някак си неутрален. Реших, че на децата ще им бъде забавно.
Децата наистина като че ли се забавляваха добре. Изглеждаха щастливи от присъствието на приятелите си. От Коледа насам за пръв път посрещаха гости в дома си.
— Когато бях дете, и аз се радвах на празниците. С годините обаче започнах да ги възприемам просто като работни дни.
Лиз си помисли, че животът му е твърде самотен, но на него очевидно му харесваше. Докато Питър беше в болницата, тя забеляза, че Бил е постоянно там, а това я караше да цени още повече жеста, който бе направил, отбивайки се на тяхното празненство.
— А ти какво правиш в свободното си време, когато не работиш и не се грижиш за децата си? — Той я погледна с интерес, а тя се разсмя, преди да отговори.
— Свободно време? Искаш да кажеш, че животът не е само работа и грижи за децата? Не съм сигурна, че си спомням какво е това свободно време.