Нурра доложи — вече са преминали през контролния пункт и вървят към трюма. Появи се другият Пълен командор — шефът на авиаторския състав. Командорът на Пътя утвърди пилота-буксировач: Тафа, инженер-пилот трети разряд; плебей, най-добрият ракетен пилот на Близкия Космос. Шеф-пилотът внимателно прибра пластинката с назначението и се осведоми:
— Ваша предвидливост ще тръгне ли с буксировача?
— Разбира се. В името на Пътя!
— В името на Пътя!
Шефът на авиаторския състав изпълни особено почтително приклякане. Всички знаеха, че командорът на Пътя не е случаен пилот. Много добре, че всеки път се наема да подсигурява буксировача.
А Сьовка си помисли: може би пилотът трети разряд Тафа ще бъде последното живо същество, което ще видя. Жалко. Честна дума, никак не му се умираше, но въпреки всичко трябва да се изпълни замисленото. В момента на швартовката ще прибави тяга, корабът леко ще се извие и ще удари с кърмата си хранилището. Възможно е да не последва взрив. Газовият облак би трябвало да се сгъсти и да се нагрее — за това е необходимо време. Но на Великия Диспечер, който наблюдава швартовката на екрана си, са му нужни само две секунди, за да разбере кой е виновен за катастрофата. И още две секунди, за да заповяда: „Смърт!“ На Великия Десантник ще са му необходими десетина секунди повече. Той преди всичко ще пресметне дали му е изгодно да извика: „Смърт!“ И пилотът ще удари. И стражниците, трополейки с обувки, ще се хвърлят към люка, с лакейска радост ще измъкнат тялото на командора на Пътя, простреляно от лъча, и…
Не мисли за това, рече си Сьовка. Остави това. Корабът ще излезе сто денонощия по-късно — това е важното. Сто денонощия! А ако се взриви, още шестдесет. Не по-малко от шестдесет ще отидат за построяването на ново хранилище. Все едно няма да се сдържиш. Дали Машка ще се намери, или не — ти ще натиснеш педала на тягата. Познавам те.
Нурра доложи:
— В камерата сме. Пристъпваме…
Яви се шефът на Космическата Стража със списъка на чиновете, допуснати при зареждането. Първи в списъка бяха тримата старши офицери, същите, които са поставени при люка на буксировача. Командорът на Пътя притисна гривната си към списъка. Утвърдено.
Изведнъж си помисли, че Нурра е летял на „бупове“-те. Опитен пилот… Дали да не го сложи на щурвала и да му нареди… направи там последното „щрак-щрак“, а аз ще се кача на кораба като пътник и ще осигуря безопасността ти? „Не, да не си посмял дори да си помислиш за това, че ще ти изкарам душата!“ — Сьовка сгълча Джал, сякаш той му беше подсказал гадната мисъл. Оказа се, че било много удобно да си имаш второ съзнание. Стоварваш всичко на него. Нали по никакъв начин не може да се защити…
— Връщаме се — рече в наушниците Нурра.
— Как е тя?! — извика Сьовка.
— Връщаме се — повтори гласът.
Сьовка скочи. Седна. С безсмислен поглед се втренчи в екрана, където се разгръщаше гледката на подготовката за великото събитие — излизането на кораба от Главния док. Със сини полегати кръстове един след друг се зачеркваха планетните космодруми — всички ракети са приети в шахтите. Зелен оставаше само правоъгълникът на космодрума на Стражата — патрулните ракети закъсняват с излитането. И веднага върху зеленото поле блесна пулсираща бяла звезда — стартът на звено от три ракети. Командорът автоматично прехвърли погледа си върху екрана на орбитите на Близкия Космос. Там пълзеше бял триъгълник — звеното излизаше на орбита. А от космодрума вече стартираше следващата тройка и контурът му стана небесносин. Още две тройки — стана червен. Графикът се обагряше като залеза на Малкото Слънце. Сьовка си помисли: цветът на войната. Къде е Нурра, защо се бавят?