— Котараците са големи крадци. Да е мишка? Не, не е мишка. Да е парче сланина? Не, не прилича… Пррус, крадло!
Триъгълника се мъчеше да се справи с „посредника“. Най-после дългият конец се закрепи между котешките пръсти-възглавнички. Дръпна. Нищо. Конецът за прехвърляне бе прекалено дълъг, не можеше да го обтегне.
— Драска и къса — нравоучително рече писарят. — Марш, нахалнице! Какво да метна по нея? А! Ето камък.
Триъгълника, като промяукваше от напрежение, уви конеца около лапата си и пак с привично движение вирна глава. Така котките опъват шия, когато носят котетата си. Писарят се хвана за сърцето. Седна на прашния чакъл на пътя, а котката хвърли „посредника“ в краката му. В здрача котешките очи светеха ярко и страшно.
— Всемогъщият да продължи дните ти, Триъгълник! — проговори Ъгъла с устата на лекомисления писар. — Добре се потруди! В селото е пристигнал знатен земляк — секретарят на господин губернатора… С него ще продължим пътя си.
Триъгълника нетърпеливо измяука.
— „Мяу-мяу“ — повтори Ъгъла, докато връщаше Триъгълника в „посредника“. Котката Мурка падна от оградата и като приклякаше от недоумение, хукна по следите си към къщи — при котетата, топлата печка и тлъстите мишки от хамбара.
Десантниците продължиха пътя си. На сутринта секретарят на губернатора — пак Триъгълника — ги откара в губернския град. Там се прехвърли в самия губернатор.
И Десантниците потеглиха към столицата и по-нататък, извън пределите на страната, по Земята. Сега, без да се съобразяват със защитните зони и внимателно разработените мерки за охрана на щабовете и правителствата, без да се притесняват от нищо, те можеха да доведат операция „Вирус“ до край.
Главния док (продължение)
Офицерът гледаше настрани. Глор стисна челюсти и внимателно, без да бърза, огледа фоайето. Четири изхода. Над всеки мига сигнал: „Покажи пропуск и номер!“ Петият изход, към пристаните, не се охраняваше — пропуските се проверяваха при ракетите.
Без много да му мисли, Глор се обърна към стражника:
— Господин офицер, струва ми се, че ви пречим.
— Съвсем не, служба — каза стражникът.
— Предполагам, че няма да нарушим устава, ако се поразходим на пристана? Когато Изчислителя се освободи, ще ни извикат по гривната.
Ник умолително приклекна. Офицерът също при надлежеше към висшата каста и разбираше, че за господа монтажниците е унизително да стърчат на арестантската площадка пред очите на всички.
— Уставът като че ли не забранява това, господа. Разходете се.
Те бързо се смесиха с тълпата. Бързо и в същото време бавно, за да не предизвикат подозрения. „Суетим се“ — със спокойна горчивина си помисли Глор. Отровната муха фан, уловена от лаби-лаби, също се суети.
Пред тях отново се откри безкрайната тръба на пристана. Недалеч, при входа на шлюзовата камера, стоеше стражник. Срещу тях вървеше група монтажници. Те в движение вдигаха щитовете на вакуумскафандрите си. „Ще ги изчакам — мислеше Глор. — Ще ги изчакам и ще претрепя стражника. По-тежък съм от него с цяла девета част…“
— … О-о! Госпожа Ник, приятелю Глор, в името на Пътя!
Стар познат, монтажникът Дибр, радостно надничаше от скафандъра.
— В името — промърмори Глор.
— При нас ли се преместихте? Разкошно! — Дибр ги притисна до стената и ги засипа с въпроси: — Как е старата Тачч? А Каха, твоят помощник? Кълна се в шлема и ръкавиците си, толкова отдавна беше — Монтажната, старият гунеу и останалите! Хайде, разказвайте, колко редици спестихте, такива мъ-ънички, ху-убавички редич-ки? Сменихте ли шестокрака? Разкошно! Разкошно! А как е…
Стражникът се пулеше към тях с лениво любопитство.
Гривните им се свиха и проговориха: „Госпожа Ник, господин Глор, монтажници от висш, в централното фоайе!“
— Кълна се в Безсмъртието, в една посока сме — изписука Дибр. — Вървете, аз отзад, след вас! Как е там времето, на планетата?
— Ураган — рече Глор.
„Защо вървя? — мислеше той. — Защо се подчинявам? Роб! Страхливец! Трикратен и деветократен роб. Спри де!“
Късно беше да спира. Като се усмихваше, приклякаше и размахваше ръка, през фоайето се промъкваше очарователният господин Клагг. Беше сам, без конвой. Като го видя, Дибр изщрака: „Безветрен път!“ — и изчезна. А Клагг церемониално ги приветствува, поздрави ги с пристигането и поиска разрешение да отведе господата „до местоживеенето им и нататък“. Веднага взе жетоните от часовия и се насочи към главния коридор. Невъзможно беше да не тръгнат след него.
„Като се спускаме в шахтата, ще го насвия и ще му взема лъчемета“ — мислеше Глор. А господин Клагг ситнеше в изящен тръс, като светски бъбреше за това-онова. Показа им клуба на Космическата Стража, казармите на господа офицерите. И входа към шахтата на Изчислителя. Толкова стремително се движеше и така унесено бъбреше, че Глор и Ник се осъзнаха едва след като входът към Изчислителя бе останал зад гърба им. След секунда свиха по коридора с каютите и страшната шахта се скри от погледа им. А конвоят им продължаваше да обяснява всичко наред. Беше явно разочарован, когато гостите уверено се спуснаха по трапа към оста на притеглянето, прехвърлиха се през тръбата на гравитатора и запълзяха в предишната посока, но „нагоре“. В каютата, предоставена на Глор и Ник за жилище, господин Клагг започна да отваря и да затваря вратичките на шкафовете, капаците на асансьорите, едва не включи аварийната сигнализация. Като чу, че гостите са преминали курса на Космическата Академия и знаят реда, Клагг изпълни с челюсти възторжено щракане. Той също завършил Академията и школата на Стражата! Тук работят изключително възпитаници на КА — да-да, изключително! Той ще ги почака отвън — облекло парадно, почтени господа!