След това старшият инженер-ракетчик предаде ключа и сертификата на ракетата на началника на Стражата, а началникът на Стражата помоли старшия инженер да подготви ракетата за пуск. Последва серия команди, които започваха с думите: „Ракетата на негова предвидливост.“
„Ракетата на негова предвидливост за продухване!“ — Съскане на сгъстения въздух, тракане на клапаните. — „Ракетата на негова предвидливост… Продухвай!“ — Съскането става оглушително. — „Ракетата на негова предвидливост. За контрол!“ И така нататък.
Сулверш рапортува:
— Ваша предвидливост ще благоволи ли да заеме мястото си?
Командорът с облекчение се гмурна в люка. Глор се наведе и се промъкна след него — в креслото на втория пилот. И изведнъж Джал заговори с него като с равен:
— Да си начешем крастата, а? Отдавна ли не си летял? Е, моли се на Пътя… — И рязко вкара ключа в гнездото на опознавателя. — На пристана! Готов за старт!
Върху сигналния панел се построиха зелени правоъгълници — пълна готовност. Заподскачаха намаляващи цифри: 49, 48, 47. Командорът крадешком се озърна, хвана оранжевата аварийна ръчка, дръпна я и натисна с крак стартера.
Скафандърът жаловито писна, изпускайки въздуха. Креслото го притисна в гърба като крак на великан. Екраните се изпълниха с бели спирали. Спиралите се превърнаха в звезди. По средата на ходовия екран изплува розов ромб. Това означаваше, че кърмата на ракетата е насочена точно срещу Главния маяк. „Я го виж ти, командора на Пътя — помисли си Глор, — ама той управлява ръчно!“ Джал пилотираше, чевръсто движейки ръцете си като при играта „на пържоли“. Заквака говорителят: „«Мълния нула-едно», «Мълния нула-едно», тук Главния маяк, отговорете!“ Командорът хихикна и отговори: „«Мълния нула-едно» слуша“. Главния маяк помоли да съобщи защо „Мълния“ се движи на аварийно управление, необходима ли е спасителната. Командорът отговори на маяка също като бившия кург Нурра, после обърна сияещата си муцуна към адютанта си и му намигна. Очакваше прояви на възторг.
— Смело, смело, ваша предвидливост! — нерешително каза Глор.
В наушниците на втория пилот се предаваше обстановката и той чуваше как Главния маяк разгонва всички по трасето на „Мълния нула-едно“. Двуместната ракета на ръчно управление би могла да направи маса поразии… „Аварийна ракета на еди-кой си меридиан на Главния маяк — говореше припрян глас. — Скорост… Ускорение…“ Някой възмутено щракна и попита: „Защо не ляга на дрейф?“ Трети глас каза: „Млъкни, глупако! Това е самият!“.
Може би командорът разбра, че няма да може да направи завоя в тесния сектор между Титановия и трасетата на товарните ракети, или просто вече му бе омръзнало. Той вкара аварийната ръчка на мястото й, автоматът изключи двигателите и Главния маяк се залови за работа. Курсът беше коригиран, завоят бе изпълнен с точност до осемдесет и първата част от ъгловата секунда и под центъра на екрана изплува геврекът на Големия Блестящ. Командорът на Пътя седеше настръхнал. Лицето му пак бе станало отегчено. Очите бяха полузатворени. По пъстрия балон на хермошлема му пълзяха белите кръгчета на звездите — отражения от екраните. Ракетата се движеше по орбита на свободно падане. Глор опъна крака, протегна се в безтегловност. Внезапно командорът проговори: „Я виж какво ще ти покажа, момченце…“ На страничния екран светна червената точка на показалката, затича към десния долен сектор и спря.
— Гледай… Целта на Пътя днес. Звездната система Чирагу–3734, третата планета. Ти си мой адютант, трябва да знаеш.
Глор изтръпна. Третата планета от системата с паешкото име, — дали това не е Земята? Вероятно тялото му се бе устремило напред, защото фиксаторите стиснаха гърдите му. Чирагу–3734! Добре си спомняше, че на изпита по планетология говори за тази система. Отдели именно третата планета като обитаема и получи похвала. И той — самият той — преди три дни живееше на тази планета!
Стана му лошо, както през първите минути, тогава, в МПМ. Командорът на Пътя го хвана за шлема, разтърси го:
— Какво чу? Казвай!
— Ни… нищо, вашпредвидливост… Тайните на Пътя… Поласкан съм от доверието.
Командорът го пусна и изпръхтя:
— Свиквай. М-да. Там нещо не е наред… А сега поработи. Свържи се със Студения.
Глор послушно включи предавателя. Гласът му трепереше. Наложи се да сръбне от термоса. Гласът му пак трепереше и хриптеше. Не беше ясно от какво — от радост или от мъка. „А, не е ли наред? Чудесно… Какво още има да става…“