Джеръм К. Джеръм
Домът срещу фенера
От „Еджуер-роуд“ не знам защо ми се прииска да свия в уличката, която водеше на запад. Нейните мълчаливи къщи се криеха в дълбочината на дворовете. Върху мазилката на каменните сводове се четяха обичайни названия. В слабата светлина на сумрака думите се разчитаха трудно. Имаше тук и „Вила сред зелените ракити“ и „Кедри“, и триетажен „Планински приют“, увенчан със странна куличка с островърх покрив, подобен на шапчицата на джудже. И за да бъде пълна приликата, най-горе, под самата стряха, изведнъж светнаха две неголеми прозорчета, като че ли две злобни очета, проблясквайки, се вторачваха в минувача.
Уличката завиваше надясно и свършваше с малка площадка, пресечена от канал, през който бе прехвърлен нисък гърбав мост. И тук навсякъде — все същите безмълвни къщи с дворчета. Фенерджията палеше една след друга лампите покрай канала и известно време аз гледах как от тъмнината постепенно излизат смътни очертания. Малко по-далече от моста, каналът се разширяваше в неголямо езеро с остров в средата. Продължавайки разходката си, навярно съм направил кръг, тъй като в края на краищата се оказах пак на същото място. За цялото време по пътя си не срещнах и десетина минувачи. Накрая реших, че е време да се връщам в Педингтън.
Май вървях по същия път, който ме бе довел дотук, но изглежда съм се объркал под слабата светлина на фенерите. Впрочем, беше ми все едно. Зад всеки завой на тези безмълвни улици ми се струваше че се крие някаква тайна; като че зад спуснатите щори се чуваха приглушени стъпки, а зад призрачните стени — неясен шепот. Рядко отнякъде долиташе смях и веднага замираше, после на друго място заплака дете…
Вървейки покрай къщите, подредени по едната страна на улицата срещу някаква висока стена без прозорци и отверстия, забелязах как пердето на един от прозорците се приповдигна и там се показа лицето на жена. Единственият газов фенер, осветяващ улицата се оказа точно срещу този дом. Отначало ми се стори, че виждам лице на момиче, после погледнах още веднъж и помислих, че е старица. В здрача цветовете се губеха — в синята студена светлина на фенера лицето на жената изглеждаше мъртвешки бледно.
Изумителни бяха очите й. Може би предизвикваха такова впечатление, защото като събираха цялата тази светлина и като я съсредоточаваха в себе си, ставаха неестествено големи и блестящи. Може би, заради това, че тези очи бяха твърде грамадни в сравнение с нейното лице, такова нежно и изтънчено. Навярно тя ме забеляза, защото пердето се отпусна и аз отминах.
Не зная защо запомних този случай. Внезапно повдигнатото перде, като завеса на малък театър, неясните очертания на почти празната стая и жената, изправена като че ли до самата рампа — така се рисуваше тази картина във въображението ми. Но преди да бе започнала драмата, завесата се спусна. Свивайки зад ъгъла се обърнах: пердето отново се повдигна и аз пак видях силуета на тънката фигурка, долепена до стъклото на прозореца.
В същото време някакъв човек едва не ме събори. Той не беше виновен. Бях спрял внезапно и той не успя да се отдръпне. Извинихме се един на друг, оправдавайки се с тъмнината. Но, очевидно, моето въображение се бе разиграло, защото си представих, че този човек, вместо да върви по пътя си, е тръгнал обратно и ме преследва. Стигнах до ъгъла и се обърнах рязко, но той не вървеше зад мен, а аз скоро излязох отново на „Еджуер-роуд“.
Два пъти, разхождайки се из града в свободното си време, аз се мъчех да намеря улицата, която толкова ми хареса, но напразно. И всичко това, навярно, би се изтрило от паметта ми ако в един прекрасен ден, връщайки се от Педингтън вкъщи по „Хероу-роуд“ не бях се сблъскал лице в лице с моята непозната. Не можеше да съм сбъркал. Тя излизаше от рибното магазинче и роклята й почти ме докосна. Съвършено безсъзнателно я последвах. Този път се стараех да запомня пътя и не минаха и пет минути, когато ние се озовахме на улицата, която толкова безуспешно търсех. Сигурно всеки път съм бродил на някакви си сто ярда от нея. Когато стигнахме до ъгъла, аз забавих крачките си. Жената не ме забеляза; в същия момент, когато тя се изравни с къщата, някакъв човек излезе от сянката и се присъедини към нея.
В същата вечер аз се срещнах с приятели на ергенска вечеря и тъй като впечатлението за тази среща бе още свежо в паметта ми, разказах за нея. Не помня как започна нашият разговор — струва ми се, че спорехме за Метерлинк. Аз разказах колко ме е поразило внезапно надигналото се перде. Като че съм се оказал в празна зрителна зала и за миг съм станал свидетел на драма, която актьорите разиграват тайно от всички. После разговорът се отмести, а когато тръгнах да си отивам, един от моите приятели ме попита в каква посока съм. Предложи ми да повървим малко пеша, аз не възразих, още повече, че вечерта беше прекрасна. Когато се озовахме на малко оживената „Харли-стрийт“, моят приятел си призна, че е тръгнал с мен не само заради удоволствието да бъде в моето общество.