Веднъж имало такъв случай. Семейство Джетсън прекарали вечерта на гости у своите нови приятели. В десет часа, когато се готвели да си тръгнат, изведнъж се чуло почукване на вратата. После се оказало, че това е помощникът на Джетсън — той заминавал сутринта, с първия влак и трябвало да уточни с Джетсън някои въпроси. Но щом се чуло чукането на вратата, ужасът изкривил чертите на лицето на Хепуорт. Той хвърлил на жена си поглед, пълен с отчаяние. На семейство Джетсън се сторило, при това, че в очите на младата жена се мярнало презрение, което веднага се сменило с жалост… Възможно е, обаче, това да е било прод на тяхното въображение или, по-скоро, обсъждайки събитието впоследствие, те незабелязано да са си внушили един на друг тази мисъл. Мисис Хепуорт станала от стола си и направила няколко крачки към вратата, но Хепуорт я спрял и излязъл. И тук, според свидетелството на помощника на Джетсън, Хепуорт се държал доста странно. Вместо да отвори главния вход, той се измъкнал през задния, обиколил къщата и незабележимо се приближил до помощника изотзад.
Семейство Джетсън дълго си блъскали главите — какво би могло да значи всичко това и особено презрението, мярнало се в погледа на мисис Хепуорт. Винаги им се струвало, че тя обожава мъжа си и ако някой някого обича повече, то това е тя. Те нямали други близки и познати освен семейство Джетсън. Никой от съседите, очевидно, не смятал за свой дълг да се отбива у тях на гости, а що се отнася до странични лица, то никой никога не бил ги виждал на улица „Лейлхем Гардънс“.
Но веднъж такъв, страничен, се появил. Случило се малко преди Коледа.
Джетсън се връщал от кантората си на „Финчли-роуд“. Цял ден във въздуха се носела лека мъгла и с настъпването на тъмнината, тя, като гъста бяла маса се спуснала ниско. Завивайки от „Финчли-роуд“, Джетсън забелязал пред себе си човек в дълга жълта пелерина и филцова мека шапка. Кой знае защо Джетсън решил, че е моряк, може би на тази мисъл го навела непромокаемата пелерина. Непознатият завил по „Лейлхем Гардънс“. Минавайки покрай фенера, той огледал стълба, търсейки надписа с названието на улицата и в ярката ивица светлина Джетсън видял лицето му. Очевидно, непознатият се убедил, че улицата е именно тази, която търсел. Домът на семейство Хепуорт все още бил единственият населен на „Лейлхем Гардънс“ и Джетсън залюбопитствал — спрял на ъгъла и почнал да наблюдава. Напълно естествено, на цялата улица единствено у Хепуорт светело. Човекът приближил до вратата на двора, драснал клечка кибрит и осветил номера. Като се уверил, че тъкмо тук е къщата, която му трябва, минал по пътечката към входната врата.
Но вместо да позвъни или да почука с чукчето, той, за учудване на Джетсън, три пъти ударил по вратата с бастуна си. На почукването не се отзовал никой и Джетсън, чието любопитство стигнало до краен предел, преминал на другата страна на улицата, за да наблюдава по-удобно. Човекът два пъти повторил своите серии от по три удара, всеки път по-силно и по-силно; на третия път вратата най-после се отворила. Джетсън не успял да види кой отваря. Забелязал само част от стената в антрето, онова място, където чифт моряшки ками висели кръстосани над картина с изображение на тримачтова шхуна. Вратата била открехната точно толкова, колкото да се промъкне през пролуката човек и веднага отново я затворили. Джетсън тръгнал по пътя си, но кой знае защо му хрумнало да се обърне. Къщата тънела в пълна тъмнина, макар че минута по-равно Джетсън със собствените си очи видял светлина в един от прозорците на долния етаж.
Впоследствие тези подробности се оказали изключително важни, но в онази вечер нищо не се сторило чак толкова необикновено на Джетсън. От това, че за половин година никой не дошъл да навести семейство Хепуорт, съвсем не следвало, че роднините и познатите им никога няма да го направят. Може би непознатият е решил, че ще му бъде по-лесно да почука със собствения си бастун, отколкото да търси звънеца в мъгливата вечер. Семейството обикновено седяло в задната стая и затова някой от тях е угасил светлината отпред с цел икономия. Вкъщи Джетсън разказал за този случай, но не като нещо забележително, а по-скоро с желание да поклюкарства. Никой не обърнал внимание на разказа му, освен неговата по-малка дъщеря, по онова време осемнайсетгодишна девойка. Тя попитала баща си как изглеждал непознатият, а малко по-късно незабелязано се измъкнала от стаята и побягнала към Хепуорт. Но не ги намерила вкъщи, поне никой не се обадил на нейното позвъняване. На момичето му станало страшно — тишината, в която били потопени домът и градината на семейство Хепуорт му се сторили неестествени.