Нормално било да се предполага, че именно страхът от завръщането на този човек е гнетял тъй силно Хепуорт. Съдебното обвинение настояваше, че трите удара по врата не са друго, а условен знак и че вратата е отворена от жена. Бил ли е мъжът й по същото време вкъщи или са го чакали — не успели да установят. Бил е убит с изстрел в тила, очевидно човекът, който е стрелял, бил обмислил всичко предварително.
Намерили трупа десет дни след убийството и за това време следата на убиеца се загубила окончателно. Вярно, пощальонът го видял в района на „Лейлхем Гардънс“ около девет и половина. Те се сблъскали в мъглата, но човекът веднага се извърнал.
Що се отнася до филцовата мека шапка, тя не представлявала нищо особено, но пощальонът добре запомнил дългата жълта непромокаема пелерина. Лицето на човека само му се мярнало, но той бил съвършено убеден, че било гладко избръснато. Последното показание учудило съда, но недоумението се разсеяло веднага, щом се изказал следващият свидетел. Жената, която семейство Хепуорт наемали, потвърдила, че сутринта, когато мисис Хепуорт се готвела да замине, не я пуснали да влезе в къщата. Мисис Хепуорт я посрещнала на вратата, платила й за седмица напред и обяснила, че повече не се нуждае от услугите й. Джетсън, като решил, че е по-лесно да даде къщата под наем заедно с мебелите, намерил жената и наредил добре да почисти всички помещения. И събирайки с четката праха от килима в столовата, тя открила няколко къси рижи косъмчета. Преди да излезе от къщата, този човек се е обръснал.
Вероятно, дългата жълта пелерина му е била нужна, за да отпрати следствието по лъжлива следа. Веднага, щом пелерината е свършила работата си, убиецът я е захвърлил. Да се освободи от брадата не е било толкова лесно. Неизвестно оставало по какви заобиколни пътища се е промъкнал този човек, ясно било само, че в кантората на младия Хепуорт на „Фенчърч стрийт“ той попаднал през нощта или, в краен случай, рано сутринта. Сигурно мисис Хепуорт го е снабдила с ключ от входната врата.
Изглежда, именно тук той е захвърлил шапката и пелерината и се е преоблякъл в дрехите на убития. Чиновникът на Хепуорт — Елънби, човек възрастен и, както се казва, с прилична външност, бил свикнал, че неговият шеф неочаквано заминавал по работа, свързана с дейността на фирмата, а фирмата се занимавала с доставка на различно оборудване за морските плавателни съдове. В кантората непрекъснато се намирали палто и куфар, готов за път. Като открил на сутринта, че тези неща ги няма, Елънби решил, че шефът му е заминал с първия влак. Вероятно, след няколко дни, той би се досетил, че има нещо нередно, ако не бил получил телеграмата. А в нея се говорело, че Хепуорт е в Ирландия и ще бъде там още известно време. Нямало нищо странно в това, че отсъствието на Хепуорт се удължавало, и преди се било случвало той да отсъства по цели седмици, докато наблюдава как оборудват някакъв кораб. В кантората междувременно не се случило нищо, което да изисква неговата намеса. Телеграмата била изпратена от Чаринг-Крос в най-напрегнатия час на деня и служещите от телеграфната кантора не могли да си спомнят нищо за подателя. Елънби веднага познал в убития своя началник, към когото, изглежда, бил силно привързан. За мисис Хепуорт не можел да каже почти нищо. Докато вървяло следствието, два или три пъти му се наложило да се срещнат. Дотогава не знаел нищо за нея.
Но което действително изглеждало необяснимо, това било поведението на самата жена по време на процеса. Освен формалните твърдения: „Не съм виновна“, тя не правела никакви опити да се защити. Незначителните факти, които биха могли да й бъдат от полза, защитата получила не от самата нея, а от Елънби и, вероятно той ги е съобщил не от съчувствие към обвиняемата, а от уважение към паметта на покойния си шеф. Само веднъж чувството за миг надделяло над равнодушието й. Това се случило, след като защитниците й, ядосани от нейното упорство, напразно се мъчели да я принудят да съобщи някои подробности, които биха могли да се окажат полезни за нея.