— Как?
— Не зная. Единственият, който може да ти каже, също е легендарна фигура и е известен като Пиринчения павиан. Никога не съм го срещал. Чух историята от един стар бухал, който веднъж прекарал деня в локомотива му.
— В локомотива му ли?
— Да. Пиринчения павиан е влак.
— Всичко това е много объркващо. Можеш ли да ми кажеш как да открия този влак?
— Не. Чувал съм, че обикаля където си иска и има най-различни призрачни гари и депа, в които го поправят. Струва ми се, че той трябва да те открие.
— Мисля, че съм загубил научната си възприемчивост — изсумтя Джей.
— Просто ти разказвам слуховете, защото се отнасят за теб. Самият аз съм доста скептичен при тези обстоятелства.
— Разбирам. Някой път пак ще се срещнем. Ако чуеш други истории за баща ми, запомни ги.
— Непременно. Вече ще тръгвам. Благодаря.
Донтът се отдалечи с изненадващо бърза крачка. След малко момчето го чу отново да тръби — див, радостен рев.
Докато лежеше в леглото същата нощ, Джей си спомни, че гривната пази част от спомените на баща му, макар че когато я разпитваше за тях, често не получаваше никакви отговори.
Тъй като не знаеше как да осъществи контакта, той я почука няколко пъти с молив и каза:
— Информация относно Джон д’Арси Донърджак Старши, моля.
— Какво обичаш? — разнесе се гласът.
— Баща ми някога пътувал ли е до Дълбоките поля, за да се срещне с господарката на ентропията?
— Достъпът до тази информация засега ти е забранен — отвърна гривната.
— Съществува ли изобщо такова място?
— Достъп забранен.
— А господарка на ентропията?
— Достъп забранен.
— Влак, наречен Пиринчения павиан?
— Да.
— Той бил ли е в Дълбоките поля?
— Да речем, че е бил.
— Как мога да открия тази машина?
— Достъп забранен.
— Трябва да има някаква много важна причина, за да нямам достъп до тази информация.
— Има.
— Свързан ли съм по някакъв начин с Дълбоките поля?
— Достъп забранен.
— Ако беше възможно да разговаряме за Дълбоките поля, тяхната господарка и моята връзка с тях, щеше ли да си в състояние да ми кажеш нещо за тях или самия мен?
— Хм. Би ли почакал малко да анализирам структурата на това изречение?
— Разбира се.
— Мога да ти кажа, че в Дълбоките поля има огромен мрачен загадъчен дворец.
— Да?
— И че негов архитект е Джон д’Арси Донърджак Старши.
— О! Защо?
— Навярно с това е изплатил някакъв дълг.
— Аз имам ли нещо общо с това?
— Непряко.
— А сега?
— Достъп забранен.
— Мисля, че би могъл да ми дадеш повече информация.
— Достъп забранен.
— Е, писна ми. Лека нощ.
— Лека нощ.
От този ден нататък Джон д’Арси Донърджак Младши чувстваше, че има някаква особена мисия в живота — но не знаеше дали за добро, зло или нещо друго.
3.
Джон д’Арси Донърджак Младши стоеше пред виртуалното огледало, което беше създал в малък подземен канал в околностите на замъка Донърджак във Вирту, също негово дело. Бе се превърнал в красива синеока жена с руса коса до кръста. Вдигнал ръце над главата си, той бавно се въртеше и наблюдаваше анатомичното си съвършенство. Остана доволен, отпусна ръце, усмихна се и направи реверанс на отражението си.
После за миг затвори очи и промени темата. Когато отново ги отвори, първо погледна към ръцете си, сега целите покрити с косми, сетне към отражението си, и видя същество от племето на Сейджак.
Дуби изръкопляска.
— Добра работа! Добра работа! Идеално! Обаче трябва да го правиш, без да си затваряш очите. Междувременно някой може да те нападне.
— Имаш право — съгласи се Джей.
— Опитай нещо абсолютно нечовешко — например мебел, скала или машина.
— Добре. Чакай да помисля малко.
— Няма време! Те разбиват вратата! Давай!
Джей светкавично се превърна в масичка.
— Не е зле, само че повърхността не е равна и имаш пет крака.
— Хопа!
— Неодушевените предмети понякога са много сложни. Нали тъкмо затова се упражняваш. Хората, които притежават изключителни способности, обикновено започват само с няколко, усъвършенстват ги, продължават с нови и така си отработват установен репертоар.