— Има смисъл.
— Да.
— Нещо против да ти задам един личен въпрос? — след като възвърна човешкия си образ, попита Джей.
— Питай.
— Какво правиш, когато не сме заедно?
— Обикалям. Във Вирту има ужасно много неща за гледане.
— Не работиш ли за някого?
— Работя за обогатяването на духа си. Защо питаш?
— Ами… вие с Мизар, Фекда и Алиот винаги се появявате приблизително по едно и също време и се чудя дали е случайно.
— Трябваше по-рано да ми зададеш този въпрос, защото и аз се чудех и разговарях с другите за това. Всички ние обикаляме. Всички имаме общи неща и периодично се срещаме. И всички сме заинтригувани от твоя случай.
— Наистина ли?
— Да. Бих искал да видя замъка Донърджак извън Голямата сцена. Навярно всички копнеем за неща, които са ни недостъпни.
— Ела насам — каза Джей и енергично закрачи по обратния път.
Дуби забърза по петите му.
— Отиваме на Голямата сцена — рече Джей. — Искам да видя дали не мога да те преведа заедно с мен.
— При цялото ми уважение — отбеляза Дуби, — не вярвам, че е възможно. Мисля, че ти просто си някаква аномалия, защото за теб е направено изключение, позволяващо ти да имаш родители от двете страни.
— Възможно е — отвърна Джей. — Но винаги съм искал да проверя. Нека опитаме.
— Добре. Какво да правя?
— Хвани ме за ръка.
Дуби се подчини.
— Ела насам — каза Джей, отвори вратата и бързо пое напред.
Когато стигнаха до Голямата сцена, той се усмихна.
— Готови…
— При цялото ми уважение… — започна Дуби.
Без да пуска ръката му, Джей се качи на Сцената, пресече я и се спусна в кабинета на баща си.
После отиде и докосна бюрото.
— Истинското — съобщи той.
Дуби протегна ръка и тя опря в твърда повърхност.
— Усещам го! — каза създанието.
— Чудесно! Опитай да докоснеш други неща. Но не и пултовете.
— Няма. Можем ли да отидем и другаде освен в тази стая?
— Не виждам защо не. Ела.
Двамата излязоха и се спуснаха по най-близкото стълбище, без да срещнат никого. По пътя Дуби прокарваше ръце по гоблените, мебелите и стените.
— Навсякъде е същото! — отбеляза накрая той.
— И на мен ми се струва така.
— Но не смятам, че ще мога да проникна във фаза.
— Да, едва ли ще можеш.
— Мислиш ли, че можем да излезем навън?
— Не го правя много често, но не виждам защо не.
Джей го поведе към една врата, разположена на южната стена, свали ключа от кукичката му, отключи и двамата излязоха навън. Дуби спря и сдъвка няколко стръка трева.
— Наистина има вкус на трева — рече той. — Може би в крайна сметка няма чак толкова голяма разлика.
— Тук не мога да разперя ръце и да полетя, нито да ходя по повърхността на океана и да дишам под вода.
— Наистина ли е толкова важно?
Джей се насочи към желязната врата на оградата и влезе вътре.
— Какво е това? — попита Дуби.
— Семейното гробище — отвърна момчето. — Това е гробът на мама, а това на татко.
Другият посочи нагоре.
— Джей! Какво става?
Джей вдигна глава. Един от монтираните на стената странни уреди внезапно засия с лилава светлина.
— Не зная какво… — започна той.
— Синко! Бързо се върни в кабинета! — извика устройството. — Не се бави да заключваш вратите! Тичай!
Джей се завъртя и се затича. Дуби го последва. Във въздуха пред тях заплува лъчиста мъглявина.
— Какво става? — попита момчето.
— Нямам представа — отвърна Дуби.
— Какво е онова във въздуха?
— Лъчистата мъглявина — знакът на Смъртта — каза Дуби, когато влязоха в замъка.
Джей усети, че космите му настръхват, и видя, че козината на спътника му се е изправила. Докато тичаха нагоре по стъпалата, сияещите устройства по външните стени започнаха да вият.
— Какво става? — попита Дуби.
— Не зная. Никога не съм виждал такова нещо. Ти поне си наясно какво е лъчистата мъглявина — каза Джей, като търкаше очи.
— Колкото по-голям ставаш, толкова повече научаваш за тези неща, братко Джей — а те са доста тъжни. Обикновено ги виждаш точно преди да умреш, ако живееш във Вирту.
— Днес нямам намерение да умирам — каза Джей и се втурна към кабинета. Чу се нещо като тихо подсмихване.
Във въздуха се разнесе пращене и когато влязоха в кабинета, лъчистата мъглявина изчезна.