С половин ухо изслуша призоваването на различни божества, като очакваше нещо необичайно, и остана смътно разочарован, че му поднасят просто разкрасена версия на материала, който слушаше навсякъде другаде — могъщи богове, които (въпреки силата си) копнеят за човешко преклонение. После службата придоби неочакван обрат — той се наведе напред, за да се убеди, че слухът не го лъже — да! Жрецът наистина заявяваше, че боговете идват при тях, присъстват на церемониите и се наслаждават на близостта на своите поклонници.
Джей се помъчи да си спомни дали някоя от познатите му религии е правила подобно нагло твърдение. Най-много се доближаваше вудуисткото обладаване от лоа — всички други се задоволяваха с вариант на християнското „Там, където неколцина се съберат в Мое име, ще бъда и Аз“ или в най-добрия случай с първосвещеник, който твърдеше, че е въплъщение на някакво божество. Това определено изглеждаше различно.
Той се поизправи на пейката. Нямаше търпение да чуе още. Жрецът обясни, че Вирту е не само художествено произведение, а че в действителност представлява колективното подсъзнание на човешката раса и че боговете са оцелели в него. След като хората били открили начин да пресичат интерфейса, боговете (по благоволение на Църквата на Елиш) щели да се смесят с тях.
Последваха разработки на същата тема и мъгляви обещания, накрая всички споделиха хляб, сол и вино. Джей слушаше с известен скептицизъм, но с изключително любопитство. След службата провери кога ще се проведе следващото събиране. Знаеше, че със сигурност ще дойде пак.
Линк Крейн разбра, че е в беда, когато чу стъпки зад вратата. Току-що беше успял да се справи с ключалката на кантонерката. Прозорецът, през който преди около пет минути проникна в офиса, бе останал отворен. След предпазлива проверка Крейн се беше убедил, че не е свързан с алармена инсталация, и системата му се бе сторила доста примитивна. Очевидно това беше само фасада и влизането му трябваше да е задействало нещо по-сложно. Но пък можеше да са го забелязали още навън. Всичко това вече нямаше значение, след като знаеха, че е тук.
При влизането си бе заключил вратата на офиса, което му даваше малко време. Той отвори горното чекмедже на кантонерката и видя грижливо подредените и надписани папки: „Разрешителни за строителство (Вирту)“, „Разрешителни за строителство (Верите)“, „Архитектурни планове (Вирту)“, „Предприемачи (Верите)“, „Изпълнители (Вирту)“…
Затвори чекмеджето и издърпа следващото. Нямаше как да знае дали съдържанието на всички папки отговаря на етикетите, разбира се. Нито пък имаше време да проверява. Чу как някой се опитва да отвори и тихо изруга.
Сведения за заплати… Крейн затвори чекмеджето. Истински анахронизъм в тази епоха естествено. И тъкмо затова искаше да го провери. Сега обаче… Той затвори чекмеджето и погледна в следващото. Имаше вероятност онова, което търси, да не е тук. Можеше да е в бюрото. Или в таен сейф в стената.
Някой силно блъсна вратата. Тя изскърца…
В това чекмедже откри досиета на служителите. Етикетът на една от папките гласеше: „Лични“. Той я извади, прегледа я и я пъхна в джоба на якето си. Навярно нямаше да му е от полза. И все пак…
Нов удар по вратата и този път касата изпращя. Крейн прибра още една папка, носеща надпис „Организационни“. Оставаха още две кантонеркй, но нямаше време. По дяволите! Бе очаквал да разполага с часове, за да претърси офиса.
Изключи фенерчето си, пъхна го в другия си джоб и отиде до прозореца. Изскочи навън, спусна се сред шубрака и се измъкна от него, когато чу, че вратата поддава. В момента, в който в стаята светна, Крейн вече тичаше по моравата към високата метална ограда.
Скрил се в храсталаците покрай телената мрежа, той се насочи към участъка, в който няколко дни по-рано грижливо беше изрязал дупка и откъдето бе проникнал в двора. Оградата гледаше към тиха странична уличка. Крейн се запровира натам.
Внезапно зад гърба му изникна тъмна фигура.
— Не мърдай! — разнесе се зад него глас, придружен от тихо изщракване на предпазител и зареждане, познато на всеки участник във виртигри по света, само че този път в действителност.