След като Смъртта не благоволи да се наведе и да го вземе, змията го остави да изпълзи нагоре по трона. Когато кабелът стигна до лявата й ръка, господарката на изгубените го издърпа от очната кухина, от която излизаше. Фекда тутакси отдръпна силата си и кабелът се отпусна, само пластмасова изолация, моновлакна и жица, нищо повече.
— Благодаря ти — каза Смъртта и любезността й изненада змията, която в отговор плъзна навън раздвоения си сребрист език.
Трудно можеше да се каже дали господарката на Дълбоките поля е забелязала това, защото върна вниманието си към счупения монитор. На екрана отново се появи образът — с ясни очертания, но неразличими подробности. Смъртта стисна червения кабел в ръка и той се втвърди, превръщайки се в жезъл, малко по-къс от половин метър. Тя удари с него по останките от екрана, отчупи няколко назъбени парчета стъкло, но противно на всякаква логика, образът стана по-контрастен.
Той представяше изглед от планината Меру, първичната планина в центъра на вселената. Стръмните й склонове мрачно се извисяваха като самата идея за планина и съдържаха в себе си по нещо от очертанията на Фуджи, Матерхорн, Килиманджаро. Снегът на върха й приличаше на нарисуван с детски пастели триъгълник. И нищо чудно, защото тя представляваше всичко това и нещо повече. Някои биха заявили, че другите планини са възприели своята форма и сила от нея, за да вдъхновят у човечеството блянове за божественост, други биха отговорили, че Меру е синтез на всички мечти за планини. Това изобщо не вълнуваше Смъртта.
Тя накара образа да се завърти и разгледа първичната планина от всички страни. В подножието й видя кухина и вътре откри каквото търсеше — мрачна пещера, в която се движеха много тела.
— Това на какво ти прилича, Фекда?
С вълнообразно разлюляване на медните си люспи змията изпълзя нагоре по най-задната част на Трона от кости и се уви около покритата с черна качулка глава на Смъртта, за да застане като короната на Долен Египет върху бялото като кост чело.
— Или броят на по-нисшите богове неимоверно е нараснал, господарке, или някой събира войска. Аз бих заложила на втората възможност.
— Аз също. През последните двайсет години цикълът отново започна. Очаквах нещо такова. Има въпроси обаче, отговорите на които не са ми известни, нито пък има вероятност да ги получа, даже любезно да попитам.
Змията се подсмихна.
— Вярно е.
— Трябва ми агент. Смяташ ли, че онзи, когото подготвих, е готов за задачата си?
— Може би, ако му дадеш около година, о, велика Смърт.
Господарката на Дълбоките поля накара образа да изчезне от монитора. После захвърли устройството през рамо и то се разби на земята с почти музикален трясък.
— Тогава трябва да го доведа и без повече да губя време, да започна обучението му.
— От човешка гледна точка, господарке, боговете се движат бавно.
— Разчитам на това, Фекда. Докато те си мислят, че се недосегаеми за мен.
Двете се засмяха, дрезгав звук без никаква мелодичност, който въпреки това изпълни залата, наречена Безутешност.
Когато Дръм остави Линк на ъгъла пред жилищния блок на майка му, минаваше полунощ и валеше. Хлапакът се скри под навеса пред входа и проследи с поглед автомобила, който се издигна и изчезна по улицата.
Вечерта след немския ресторант в известен смисъл го беше разочаровала.
Срещата трябваше да се проведе в дома на някакъв познат, макар че не стана ясно дали е познат на Дръм, или неговият клиент. Двамата вечеряха и потеглиха на североизток.
Скоро навлязоха в район с пътеки вместо улици. Докато се спускаха по склонове и пресичаха полета, Линк се мъчеше да запомни абсолютно всички подробности от пътя, от време на време снимаше някоя характерна особеност с микрокамерата си и се чудеше дали в този мрак ще има някаква полза от високочувствителния й филтър. Забелязал, че детективът периодично поглежда към небето, той последва примера му. Но в този район, изглежда, нямаше месопотамски човекодобичета.
Петнайсетина минути по-късно стигнаха до заобиколено със стена имение. От няколкото поредни хълма преди него можеше да се види, че в и около голяма къща или вила светят отделни лампи. Звездите и лунният полумесец хвърляха отраженията си по малко езеро в дъното на имението. По средата на езерото имаше някаква сграда.
Когато наближиха портата, намалиха скоростта и накрая спряха. Дръм се подаде от прозореца, докосна плочката под интеркома и когато попитаха кой е, съобщи името си.