Тя отвърна на усмивката му и отпусна глава на гърдите му, като междувременно разсеяно забеляза липсата на зърна. Вниманието й беше насочено към онова, което й говореше.
— Поличби и предзнаменования, Вирджиния. Отново сме във време на промени. Само преди два дни Кордалис ми каза, че границите на земята й пресякъл мъж с белег от темето до лявото ходило. Самият аз едва преди година видях човек, който силно куцаше и носеше на рамо ромбовидна кутия, цялата от кристал и платина.
— Във Вирту могат да се срещнат много странни неща — отвърна тя с надеждата да го успокои, тъй като познаваше Маркон достатъчно отблизо, за да разбира, че древният иион е загрижен.
Гласът му сякаш отекваше не толкова от гърдите му, колкото от фунийките на цветята, пълзящи по беседката им.
— Странни. Да, но за разлика от вас, малките създания от онова, което наричате Верите, ние, които сме от по-стария свят, знаем, че боговете съществуват. Съществуват и са порочни и свадливи. Нали съм ти разказвал за нашите древни войни?
— Разказвал си ми.
— Вярваш ли в истинността на тези истории?
— Да.
— В такъв случай ще ти кажа още нещо: дори навремето не се е смятало, че тези битки ще са последни. Ние знаехме, че отново ще започне промяна, независимо дали го желаем. И сред предзнаменованията за тази промяна ще е повторната поява на фигури от онези древни времена. Ние с Кордалис не сме единствените, лично убедили се, че Тройния за пореден път се намесва в делата на Вирту.
— Тройния ли? Струва ми се, че досега не си споменавал това име.
— Гайдаря, Учителя и Онзи, който очаква. Аз и Кордалис видяхме само две от неговите страни. А през последните петнайсетина години от време на време са чували музиката на Гайдаря.
— Само музиката ли?
— Носят се и слухове, че са го виждали, но музиката на Гайдаря е легендарна. Тя носи усещане за древност и традиция, но при внимателен анализ се оказва, че е съвършено нова. Някои я смятат за метафора на връзката му с Учителя.
— Не разбирам, Маркон.
— Ще ти го обясня по-подробно и по-бавно, обич моя. Така че да проумееш страха ми от вида на влак, способен да полага релси през действителностите, и от други поличби. Досега ти говорих със заобикалки… Това са тайните на нашата религия.
Вирджиния се притисна към тялото му.
— Няма да издам или запиша онова, което ми разкриеш, Маркон.
— Такава беше уговорката ни. Какво ще се случи с теб, когато във Вирту отново избухне война?
— Какво ще се случи с мен ли?
— Когато иионите се бият, Вирджиния, действителностите се вълнуват. Твоето малко вирттяло няма да издържи на напрежението. И все пак да върнеш свободния си дух в затвора на тялото си във Верите…
— Тяло, което старее и все повече атрофира… — Вирджиния въздъхна и седна, без да забелязва, че човешката му фигура е изчезнала. — Маркон! Сигурно ли е, че ще има такава война?
Нежно пипалце на пълзяща растение се пресегна и я помилва по бузата.
— Нямам причини да вярвам в противното. Върховните на Меру събират силите си и се обединяват в съюзи. Самият аз досега не приемах предложенията да се присъединя към една или друга от великите сили, но повече не мога да лавирам. За щастие, обитателите на Меру не възприемат времето така, както го усещат хората. Ти отдавна може да си се пренесла в Дълбоките поля преди да се наложи да се страхувам за твоята сигурност.
Вирджиния го разбра, осъзна истинността на думите му. Сакатото й тяло във Верите нямаше да живее вечно. Във Вирту оставаше неизменна, но накрая плътта й повече нямаше да може да поддържа духа й.
— Прости ми слабостта, че споделям това с теб, Вирджиния — рече Маркон с глас, сътворен от ветровете в дърветата. — Но ти си ми по-близка, по-скъпа от всеки друг. Не мога да се преструвам, че всичко е наред.
Вирджиния запремигва, за да сдържи сълзите си. Самата тя дълго бе размишлявала за тленността си. Опасността, за която говореше Маркон, беше нещо ново и ужасно.
— Няма за какво да ти прощавам, любов моя — отвърна Вирджиния и погали по козината огромна страшнокотка, появила се от гъстия листак. — Разкажи ми още. Навярно ще мога да помогна.
Маркон го направи. Тя слушаше и от време на време го прекъсваше с изясняващи въпроси. Накрая страшнокотката замърка. Свикнала с различните начини, по които нейният иион проявяваше задоволството си, Вирджиния се усмихна на слънцето.