— Приемам го с благодарност, тъй като повечето неща, които пристигат при мен, са повредени — както сам знаеш.
Донърджак кимна и поглади брадата си.
— Хрумвала ми е тази мисъл — рече той. — Тя се отнася за нещо, което, предполагам, напоследък е, дошло при теб.
— Да?
— Тя се казваше… казва се Ейрадис. Тъмнокоса дама с огромна привлекателност. Известно време я познавах добре.
— Аз също — отвърна Смъртта. — Да, тя е тук. И начинът на появата ти, както и самото ти посещение донякъде ми помагат да се досетя за целта ти.
— Искам да я върна обратно — каза Донърджак.
— Желанието ти не е осъществимо.
— Но присъства в легендите, фолклора и религиите. Със сигурност трябва да има някакво основание’, някакъв прецедент.
— Въплъщения на мечти, надежди и копнежи. Това са тези неща. Те нямат основание в действителния свят.
— Тук е Вирту.
— Вирту е също толкова реална, колкото и Верите. И на двете места е еднакво.
— Не мога да повярвам, че няма надежда.
— Вселената не дължи никому щастлив край, Джон д’Арси Донърджак.
— Значи твърдиш, че не си в състояние да върнеш онова, което си взела, така ли?
— Онова, което получих, беше в известна степен повредено и вече не може да функционира както трябва.
— Онова, което е повредено, може да се поправи.
— Аз не съм известна точно с това.
Донърджак махна с ръка наоколо.
— Тук трябва да разполагаш с необходимите средства — под формата на всевъзможни парчета или програми, — за да поправиш всички — каза той.
— Възможно е.
— Върни ми я. Моят „Ад“ ти харесва. Ще ти проектирам нещо друго — което да подхожда на желанията ти.
— Изкушаваш ме, Донърджак.
— Значи се договорихме?
— Ще е нужно много повече.
— Само кажи цената.
— Молиш за нещо много трудно, даже за мен. Молиш ме да обърна ентропичния процес, макар и само на местно равнище, да наруша стандартната процедура и политика.
— Към кого другиго да се обърна?
— Някой велик изобретател би могъл да ти я възпроизведе.
— Но няма да е същата, освен външно. Ще са изчезнали всичките й спомени. Ще е съвсем друг човек.
— И може да не изпитва към теб онова, което е изпитвала преди, така ли?
— Повече се вълнувам за нея, отколкото за себе си.
— О, значи наистина си я обичал.
Донърджак не отговори.
— И възнамеряваш да прекараш живота си с нея?
— Да.
— Във Вирту или във Верите?
Той се засмя.
— Ще прекарам с нея колкото време мога във Вирту. После…
— А, да, пак онзи вечен интерфейс, нали? Но пък дори при онези, които обитават само едно място, винаги има интерфейс — макар и само на кожата. Обикновено действа още по-надълбоко.
— Не съм дошъл, за да разговарям за метафизика.
Смъртта се усмихна още по-широко.
— И тя ще те посещава като плътен холос във Верите.
— Разбира се, бихме, могли да се редуваме и…
— Молиш ме за услуга. Изненадана съм, че не си по-конкретен.
— В какво отношение?
— Да я върна при теб във Верите, а не във Вирту.
— Това не е възможно.
— Щом ще нарушавам един закон на съществуванието, защо да не наруша и друг?
— Но принципите, които управляват това място, няма да го допуснат. Няма начин това „посещение“ да стане постоянно.
— Ами ако има?
— Посветил съм живота си на проучване на този проблем.
— Животът е плитко място във времето.
— И все пак…
— Да не ме смяташ за генерирана от прог-симулация? За някаква играчка, родена от човешкото въображение? Появих се, когато умря първото живо същество, и няма да ти кажа кога и къде се случи това. Нито човек, нито машина са писали програма за мен.
Помежду им потече лъчиста мъглявина и Донърджак се отдръпна.
— Говориш така, сякаш наистина си Смърт.
Единственият отговор бе неугасващата й усмивка.
— И почти имам чувството, че обсъждаш експеримент, който ще си любопитна да извършиш.
— Даже да беше така, нямаше да ти дам отстъпка за услугите си.
— Тогава? Какво искаш?
— Да, ти ще ми построиш друго пространство. Но има още нещо. Говориш за митове, легенди и приказки. Както знаеш, тяхното съществуване не е безпочвено.
— Да?
— Попаднал си на нещо, което не разбираш. Ако успееш да го довършиш, плати ми цената и ще се върнеш заедно с нея в собствената си земя.