Каква ирония, че точно в момента, в който наистина започваше да се колебае дали е разумно да остане в Църквата, му бяха поверили роля в тази най-публична церемония. Боговете — които и да бяха те — явно имаха чувство за хумор.
— Наш ред е — каза Хуан и го дръпна за ръкава. — Да тръгваме.
Молитвите, които отрупалите с пищни одежди жреци и оскъдно облечените жрици рецитираха от платформа, стигаща до средата на зикурата, бяха подобни на онези, които Джей бе чул на виртслужбата — определено не достатъчно различни, за да отклонят вниманието му от свещенослужителите и тълпата. Елишитите не изглеждаха толкова самоуверени, колкото във Вирту. Това отчасти можеше да се дължи на очевидно неудобното им облекло. Всички мъже бяха подгизнали от пот. Жените носеха прозрачни ризи и богати накити и също бяха неспокойни. Джей усещаше, че има още нещо — напрегната възбуда, която не можеше да се отдаде на физическо притеснение. Щеше да се случи нещо важно.
Той плъзна поглед по хората около себе си. Мнозина шепнеха молитвите заедно с Първожреца и високо изричаха ритуалните отговори. На този фон тихите разговори на зяпачите постепенно заглъхнаха в почтително мълчание, от време на време разкъсвано от детски плач. Някои ровеха в джобовете или чантичките си за програмите, раздадени из целия парк, и напрежението караше повечето да се включват поне в отговорите.
Двама души рязко се отличаваха от все по-съсредоточено молещата се тълпа. Те седяха на одеяло, разпънато на тревата под възлесто дръвче. Подобно на Джей, по-възрастният наблюдаваше зикурата с бинокъл. Спътникът му, по-млад мъж — почти момче, — стискаше в едната си ръка бинокъл и държеше другата, на китката на която се виждаше касетофон, пред устата си. Докато по-възрастният през повечето време мълчеше, устните на младежа постоянно се движеха.
Джей забеляза закачената на шапката му журналистическа карта. Ако наистина беше репортер, защо не седеше на резервираните места до зикурата? Донърджак Младши сви рамене и отново насочи вниманието си към службата.
Молитвата наближаваше кулминацията си. Ако щеше да става нещо необичайно, трябваше да е сега.
Рандал Келси повдигаше и спускаше ръце по предписаните начини, разтърсваше хлопката си и надаваше силен вой. До него Хуан де Лас Вегас правеше същото. Всички се движеха като един, абсолютни копия на Първожреца. Прецизността им би накарала всеки бродуейски хореограф да се пръсне от гордост.
Но Келси не можеше да си позволи да пилее енергията си за такива мисли. Първожрецът (симпатичен човек на име Свен, избран за тази роля в днешния празник колкото заради набожността и познаването си на ритуала, толкова и заради почти двуметровия си ръст, широките си рамене и гръмовния си глас) се изкачваше по стъпалата на зикурата. Изкачваше се към светилището, от което (така твърдяха всички слухове — включително онези, изтекли от медиите) щяха да се появят богове от плът и да обсипят народа на Верите с благословиите си.
Воят на хора се усили и се изостри в постоянен, невероятно висок звук, поддържан от жриците. Келси се зачуди дали само той се чувства нервен, но не можеше да се огледа. Трябваше да изобразява дълбока вяра, въплъщение на набожността, свят човек, призоваващ боговете да се пренесат от митологията в действителността.
И тогава чудото стана и нервността на Рандал Келси се замести с благоговение и ужас.
Първо се появиха два крилати лъва с глави на мъдри брадати мъже. Келси ги позна — две по-нисши божества на вятъра и бурята. Те бяха сред първите, опитали се да се прехвърлят чрез клиенти (или „роби“, както Келси бе чул презрително да казва един от тях) във Верите; Днес обаче не го правеха по този начин, макар че онази блажена двоица стояеше наблизо в очакване да подсили контакта, ако се наложи.
Крилатите създания се издигнаха високо във въздуха. Келси знаеше, че някои от журналистите носят устройства, позволяващи им да разкрият всяка измама, които щяха да засекат робот, холограма или балон. Но усилията им щяха да останат напразни. Боговете — Малката буря и Малкият вятър — наистина бяха сред тях и се възнасяха над опиянената, хипнотизирана и ентусиазирана тълпа.
Това щеше да е достатъчно — достатъчно, за да превърне Църквата на Елиш в основна сила сред световните религии, в носител на стара истина, възкресена по нов начин. Но ритъмът на барабаните, звънът на цимбалите и звуците на флейтите показваха на Келси, че ще се случи онова, от което се е ужасявал.