На входа на светилището се появи тъмна сянка и после под слънчевата светлина на нюйоркския летен следобед излезе Бел Мардук.
Триметрова бе снагата на господаря Мардук, Бел Мардук, Белос, Меродах, син на Еа — Морето и Дамкина — Небето. В едната си ръка стискаше лъка, с който беше убил Хаоса в лицето на дракона Тиамат. В другата държеше борова шишарка, символ на многостранната му природа, защото той също бе творец: носител на закона, създател на календара и съпруг на Зерпанитум.
Бел Мардук се изкачи на зикурата и застана на плоския му връх, така че събралите се поклонници да могат да го виждат. Беше двойно благословен във всички отношения — две глави, четири очи, две усти, четири уши. Изпъкналостта под робата му предполагаше, че тази двойственост не се ограничава само с главата. Когато дишаше, от устните му бълваше огън.
Богът отправи взор над Ню Йорк и откри свят, който не бе вярвал в него, но това скоро щеше да се промени. Той се усмихна с две усмивки и отново блъвна пламъци. После махна с ръката, в която държеше шишарката, и повика при себе си Малката буря и Малкия вятър.
— Това го няма в сценария — прошепна Хуан на Келси, когато Бел Мардук стъпи върху гърбовете на двете по-нисши божества и им заповяда да го възнесат в небето.
— Няма го в нашия сценарий — отвърна Келси. — Струва ми се, че тази маневра е добре отработена. Какво си мисли, че прави, за Бога?
— Наистина за Бога — каза Хуан. — Предполагам, че упражнява божественото си право.
— Мамка му!
Жреците и жриците на Църквата на Елиш безпомощно наблюдаваха как Великият бог и нисшите божества обикалят над тълпата. Трябваше да скрият страха и стъписването си, да вземат пример от Свен, Първожреца, който стоеше със скръстени ръце и повеждаше множеството в химн в чест на Бел Мардук (за щастие доста дълъг, тъй като подвизите на Мардук бяха по-многобройни, отколкото на което и да било друго божество от пантеона — ако не се смятаха немирствата на Ищар). Трябваше да издигнат глас в песен и да се надяват, че ще имат полза от всичко това.
И наистина, всичко може би щеше да мине добре, ако не бе инцидентът с продавачката на балони. А той се случи така.
Танди Рей Далас, последователна на Църквата, онази с дългите крака и русата коса, същата, която по-рано този ден беше продала балони на Джей Донърджак и Линк Крейн, стоеше и зяпаше към небето. Всичко вървеше чудесно. Бе успяла да продаде първата връзка с балони и почти беше преполовила втората още преди да започне службата. Останалите леко се поклащаха над главата й и оставяха впечатление за божествена аура у онези, които разбираха от такива неща.
Обикновена поклонничка в Църквата, Танди Рей нямаше никаква представа, че действията на Мардук са изключителни. Тя го наблюдаваше заедно с останалите от тълпата и се възхищаваше на изяществото, с което богът пазеше равновесие върху гърбовете на божествените си жребци. Сама бе изпълнявала този трик по време на родео и знаеше колко е труден.
Танди бе толкова погълната от гледката, че усети промъкналия се зад нея крадец (а може би просто шегаджия) прекалено късно. С едно-единствено замахване на ножа си той освободи балоните й и те се издигнаха във въздуха.
Разнесоха се стъписани и изненадани викове. Може би именно глъчката привлече вниманието на Малкия вятър и Малката буря, но каквито и да бяха причините, двете божества се понесоха право към летящите балони.
После рязко спряха. Олюлелият се Бел Мардук издиша огън и запали балоните и тяхното съдържание. Някой от тълпата изкрещя, друг си запробива път с лакти, трети размаха юмруци. Мардук светкавично опъна лъка си. Вярна на името си, Малката буря изпика мощна струя, зловонна колкото хиляда котешки кутии урина, към тълпата.
— Мамицата му, мамицата му, мамицата му! — извика Рандал Келси, като гледаше надолу от зикурата. — Повикайте Ауд Араф! Сега ще трябва да потушаваме бунт.
Отначало Джей Донърджак с интерес наблюдаваше бунта и си мислеше, че е част от спектакъла. Едва когато видя да откъсват дете от майка му, да стъпкват старец и продавачка да изоставя количката си със сладолед, осъзна, че всичко това е действително и че тук няма genius loci, за да се намеси, ако се случи нещо извън програмата.
Седнал на бетонния постамент, той беше останал извън вниманието на тълпата. Сега се изправи и започна да се оглежда, не толкова в търсене на път за бягство, колкото за да поправи предишната си глупост. Бе проявявал героизъм по време на много виртприключения, но за разлика от обитателите на Верите, които участваха в програмите, беше пресичал интерфейса не само с ума, но и с тялото си. Уменията, които бе придобил по време на проучванията си в джунглата, си оставаха също толкова истински и във Верите.