Видя, че младият мъж с касетофона се е надвесил над по-възрастния си спътник, от чиято глава се стичаше кръв. Лесно можеше да се досети какво се е случило и се възхити на младежа за това, че не е изоставил приятеля си на милостта на тълпата.
Той се изкатери по статуята, скочи сред клоните на едно от дърветата и оттам се прехвърли на клона, надвиснал над двамата мъже. Това не бяха горските гиганти, с които беше свикнал. Клоните им зловещо пропукваха под тежестта му, но накрая Джей благополучно скочи върху вече изпотъпканото одеяло.
Въздухът ужасно смърдеше на котешка пикоч и влажността като че ли се бе повишила. Надяваше се, че местният иион ще прояви здравия разум да забави бурята, после се сети, че във Верите няма ииони. Това го порази и за миг той дори не разбра, че младият мъж говори на него.
— Назад! Имам оръжие.
Джей му се усмихна.
— Аз също, но имам само две ръце, за разлика от Бел Мардук.
Той вдигна поглед нагоре. Великият бог и неговите слуги като че ли отново се връщаха към зикурата. Младежът го наблюдаваше неуверено.
— Не се безпокой, приятел — каза той. — Искам да помогна.
— Някой хвърляше камъни и улучи Дръм.
— Лошо хващане. Трябвало е да използва бейзболни ръкавици.
— Как можеш да се шегуваш в такъв момент!
— Не виждам с какво ще помогне вайкането. Можеш ли да му окажеш първа помощ?
— Да. Майка ми е лекарка.
— Тогава се погрижи за приятелчето си. Аз ще задържам грубияните.
За да подчертае думите си, Джей се повдигна на пръсти и отчупи един от клоните на дървото. Не беше достатъчно дебел, но засега щеше да свърши работа. Младежът застана на колене до Дръм, предпазливо свали бейзболната му шапка и започна да оглежда раната му. Джей съсредоточи вниманието си върху беснеещите тълпи.
Мощната вълна, която се надигаше в такива случаи, бе отнесла центъра на действието далеч от тях. За щастие се бяха намирали в периферията на тълпата. По-близо до зикурата Джей забеляза няколко неподвижни машини. Плъзгачи с дюзи, настроени за най-високо издигане, от които изскачаха полицаи в пълно бойно снаряжение. Веднага щом ченгетата им дадоха сигнал, в района навлязоха линейките на Червения кръст. Нямаше и следа от Бел Мардук и неговите жребци.
— Дръм идва на себе си — съобщи младежът. — Ще ми помогнеш ли да го преместим? Струва ми се, че няма нищо счупено, а и в момента не е подходящо да остане тук.
— Там долу има линейки — каза Джей.
— Мисля, че може да почака. Ако го откарам в клиниката на майка ми, там ще се погрижат за него по-добре. Намира се в срещуположната част на града. Ще ми помогнеш ли да го отнесем до колата му?
— Разбира се.
На Джей му хрумна да отидат в института „Донърджак“, но не знаеше дали там изобщо има спешно отделение. Освен това такова посещение можеше да му навлече неудобни въпроси.
— Как се казваш? — попита той, докато по-възрастният мъж (който разбираше какво се опитват да направят) прехвърляше ръка през рамото му, за да може да се изправи.
— Линк — отвърна младежът и изпъшка, докато се мъчеше да задържи Дръм. — Линк Крейн, а това е Дезмънд Дръм. А ти?
— Джейсън Макдугал — каза Джей. Това бе името, вписано във всичките му документи. Искаше му се да не е забравил да използва шотландския си акцент, но вече беше прекалено късно. — Наричай ме Джей.
— Така да бъде.
Докато извеждаха Дезмънд Дръм от парка и го замъкваха до автомобила му на няколко преки оттам, почти не разговаряха. Линк отключи вратата и с помощта на Джей го настани на предната дясна седалка.
— Благодаря ти — каза той и протегна ръка.
— Нека дойда с вас — предложи Джей. — На улиците може да стане напечено.
Линк се поколеба, но Дръм простена и това като че ли накара младежа да вземе решение.
— Ще съм ти много задължен.
Щом потеглиха, Линк се свърза с клиниката и съобщи, че е добре, но че води пострадалия Дръм.
— Ти искаш ли да позвъниш на някого? — попита младежът, като хвърли поглед към задната седалка. — Този бунт ще се появи по всички новинарски канали.