— Кой… Какво си ти? — попита той и стъписано долови в гласа си слабо потръпване.
Виещата фигура се раздвижи и придоби малко по-голяма плътност. Сега Джей можеше да види, че това е жена, облечена в дълга риза с цвят на слонова кост, набрана под гърдите й със светла панделка. Носеше воал, който скриваше лицето й, но показващите се навън кичури коса бяха черни и лъскави.
— Коя сте вие? — вече по-уверено повтори той.
— Аз съм кониак на замъка Донърджак — отвърна тя толкова тихо, че Джей трябваше да се приближи, за да чуе думите й. — Нося ти предупреждение, Джон. Смъртта идва за теб. Бягай, докато още можеш.
— Да бягам ли? Смъртта? Искате да кажете господарката на Дълбоките поля? Защо да бягам? Тя не може да проникне в замъка.
— Нима?
Тя замълча и Джей си спомни собствените си съмнения по този въпрос. Вкопчил се в ухото му по-силно от необходимото, Дуби явно си мислеше за същото.
— Къде мога да избягам? — попита Джей. — Смъртта е навсякъде. Щом този замък не е защитен от господарката на изгубените, какво остава за други места?
— Смъртта е господарка на Вирту, Джон — отвърна кониак. — Макар Че както показаха атаките й срещу този замък, тя може да въздейства и върху събитията във Верите, там все пак навярно ще си в по-голяма безопасност. Така ще й трябва повече време да те открие сред безбройните тълпи.
— Верите — повтори Джей и образът на Алис Хазърд необяснимо проблесна в ума му. — Да.
— Не ме изоставяй, Джей! — изхленчи Дуби. — Ако тя дойде тук, проникне вътре и ме открие, а теб те няма, ще има маймунско печено!
— Ще те взема със себе си, Дуби — обеща Джей.
— Можеш ли да му се довериш? — попита виещата жена.
— Той е създание на господарката на изгубените. Може да те предаде.
— Вярвам му. — Той впери поглед в забулената фигура.
— Не зная обаче защо трябва да вярвам на вас.
— Аз съм виещата жена на замъка Донърджак — просто каза тя. — Ирландците ни наричат „банши“. Функцията на нашия вид винаги е била да предупреждаваме за нещастие.
Джей се намръщи. Искаше му се да има време да провери въпроса в база данните си, защото му се струваше, че такива създания обикновено не са толкова услужливи.
— Ще кажа на Дак, че ми трябва плъзгач — рече той, като се чудеше колко време ще трябва да спори с робота. Може би гривната щеше да му помогне. — Благодаря ви, хм, госпожице.
Той понечи да се завърти, но в този момент във въздуха се разнесе пращене, което го накара да замръзне на място. Скритите във водостоци и бойници излъчватели се включиха и засияха с лилава светлина.
— Твърде късно! Твърде късно! — въздъхна кониак. — Смъртта е започнала атаката си.
— Трябва да отида в кабинета на татко — каза Джей, като си спомни за предишния подобен случай.
— Господарката на мрака ще проникне през защитните системи и вече можеш да си убеден, че е готова да ти попречи, ако се опиташ да избягаш във Верите. Твърде късно! Освен… В коя фаза е луната?
— Пълнолуние е.
— Тогава може би все пак ще успея да те спася. Изтичай в кабинета на баща си и активирай всичко възможно, за да забавиш господарката на ентропията, после слез при вратата към избата.
— Онази, която води към тунелите ли? — в движение попита Джей.
— Същата.
— И по какъв начин ще изпреварим Смъртта?
— На небето и на земята — във Вирту и Верите — има неща, за които не знаеш, Джон д’Арси Донърджак.
— И защо да ти вярвам?
— Предупреждението ми се оказа вярно, нали?
— Може би искаш да ме пратиш в ръцете на слугите на Смъртта.
— Ти избираш, Джон. Ще те чакам.
И тя изчезна. Джей се завтече надолу по коридорите. Вкопчил се в шията му, Дуби висеше на гърба му като развяваща се смачкана пелерина. Щом влезе в кабинета на баща си, той натисна бутоните, които си спомняше от предишния път.
— Гривна — каза. Джей, — защо не ми помагаш?
— Объркан съм — отвърна гласът. — В кониак имаше нещо, което ме смути.
— В думите й ли?
— Не. Струва ми се, че я познавам. Но нямам пълен достъп до данните. Като че ли при създаването ми Донърджак е изтрил тази информация, но тя е проникнала достатъчно в паметта ми, за да усещам нещо.
— Какво?
— Скръб. Радост. Загуба. Болка. Желание за мъст.