— Леле! Ами доверие?
— Нищо не показва, че не трябва да й вярвам, но няма данни и за обратното.
— Чудесно. А какво ще кажеш за теорията, че Смъртта е в състояние да проникне през защитните системи на замъка?
— Ако нападението е продължително, има голяма вероятност да успее.
— Значи съм загубен, ако остана, загубен съм и ако тръгна.
— Възможно е.
— Тогава тръгвам.
Гривната не отвърна нищо и единственият отговор бяха тракащите зъби на Дуби. Джей се втурна надолу по стъпалата, като взимаше по две наведнъж. После се отби в кабинета на Дак.
— Слизам в тунелите, Дак.
— Генераторите се активираха, Джей. Убеден ли си, че там ще си в безопасност?
— Също толкова, колкото и навсякъде другаде, Дак — отвърна гривната.
— Много добре, господарю — каза роботът.
Джей забеляза, че Дак дори не се и опитва да спори, и се зачуди дали това се дължи на програмирането му, или на почитта, с която роботът се отнасяше към Джон Старши, но не и към сина му.
Той се отби в кухнята и взе торбичка с три кифли, парче сирене, шепа бисквити и два банана. Не знаеше колко време ще се наложи да се крие, но нямаше намерение междувременно да умре от глад.
После се спусна по дългото стълбище, свали ключа от пирона до вратата, взе фенерчето, което държеше на лавицата за вино, и отключи тежката врата. Тя изскърца. Винаги скърцаше — даже след като смаза пантите — и той бе решил, че скърцането е вградено в програмата й.
— Хайде, Дуби — извика Джей към стълбището, където маймуната се беше свила и трепереше. — Смъртта е зад теб. Но тук няма да те потърси.
— Зная… Маймуните не са подземни създания. Боря се с основната си програма.
— Опитай се да активираш инстинкта си за самосъхранение — сухо отвърна той. — Аз влизам.
Джей насочи лъча на фенерчето към тунела. Зад себе си чу Дуби да измърморва нещо като „Уф, мои рунтави уши и бакенбарди“. Той се наведе, вдигна маймуната на рамото си и затвори вратата. После се сети и спусна резето.
— Къде е нашата загадъчна водачка? — след като изминаха няколко крачки, попита Дуби.
— Ще се появи — отвърна Джей с повече увереност, отколкото изпитваше.
Продължиха напред, като по усет следваха пътеките, които щяха да ги изведат при подземното езеро. В едно от страничните разклонения зърнаха синьо сияние. Джей зави натам с надеждата да открие кониак, но вместо нея видя призрачния кръстоносец, както винаги с верига в ръка.
— Ох, момко, здравата си се объркал. Ела с мен, ще те заведа там, накъдето си се запътил.
Джей го последва.
— Откъде знаеш накъде сме се запътили?
— Твоята… водачка ми каза да те открия. Тя освобождава пътя от стража.
— Какъв път? Какъв страж? Къде ме водиш?
— В призрачните земи, момко, в царството на ши. Банши знае пътя от някогашните дни.
— Ти бил ли си там?
— Да, много пъти. Чудесна промяна от сънуването.
— И там ще сме в безопасност, така ли?
— Не зная, момко, но къде другаде ще си в безопасност? Черната жетварка иска да уреди сключена отдавна сделка. Можеш ли да избегнеш съдбата си?
Джей се намръщи.
— Поне мога да опитай.
— Да, упорит до мозъка на костите си като стария господар и господарката. Голяма полза имаха от това.
— Аз все още съм жив — упорито му напомни Джей.
— Да.
Разговорът им ги отведе до задънен проход. Тук беше по-светло, отколкото в другите тунели, заради синьото сияние на друг призрак, този път кониак. Зад нея се виждаше кръг, по-тъмен от останалата част на стената. Отначало Джей го взе за сянка и се огледа, за да види на какво се дължи. После осъзна, че това трябва да е порталът.
— Стражът отиде ли си? — попита кръстоносецът.
— Да — уморено отвърна виещата жена. — Заклинанието подейства.
— Можеш ли да научиш момъка на него?
— Ще поговорим за това. Хайде, Джон, ела. Аз ще мина първа, за да се убедиш, че няма от какво да се боиш.
Джей се помъчи да скрие недоверието си. Дуби се бе вкопчил в ухото му, но иначе запазваше самообладание. Навеждане на глава, чувство за студ, после вече беше оттатък. Издрънчаване на верига му подсказа, че призрачният кръстоносец ги е последвал.
Бяха се озовали на скалист склон, който гледаше към далечно море. Спокойно можеше да е островът на Дю, ако не бяха изправените канари, строени в редици и неподвижни.
Кониак се облегна на една от тях, сведе глава и опря длан в камъка, сякаш изнемощяла. Джей забеляза, че, на това място и призрачният кръстоносец, и виещата жена изглеждат по-плътни. През дупките в туниката на кръстоносеца се виждаше кожа, потъмняла от слънцето на арабските пустини. Воалът на кониак обаче беше по-плътен и Джей успя да зърне само скръбните й тъмни очи.